Колко глупава съм била да мисля, че ще ми стигне?
Преди да го срещна всичко, което исках, бе да пофлиртувам с някой. Онази сладост, да чакаш с нетърпение да се чуеш с някой, през дългите самотни нощи. Компанията. Привързаността.
Сега нямах нищо от това. Сенторр го нямаше и не можех да се свържа с него, защото ако го направех, знаех, че той щеше да поиска да се върна при него. И аз го желаех отчаяно, но не можех да го направя. Затова криех чувствата си, надявайки се да избледнеят и се носех по течението. Или поне опитвах. Обаче не можех да спя. Всеки път щом легнех, мислех за Сенторр. Дали е тъжен колкото мен? Дали е нещастен? Или вече ме е забравил? Дали не е намерил някоя мессакаш проститутка на някоя станция, която да го утеши? Съмнявах се, но в ума си винаги мислех най-лошото. Исках да е щастлив, ако не мога да съм с него, нали? На теория би трябвало да искам щастието му дори без мен, но само мисълта, че може да е с друга жена ме караше да искам да й издера очите.
Което ме караше да се чувствам още по-зле.
Наплисках лицето си с вода и погледнах за последен път отражението си, преди да се обърна и да изляза от каютата си. Издърпах косата си отново на опашка и се прозях, докато вървях към мостика. Имах нужда от чаша нощен чай, за да изкарам поредната нощ без Сенторр. Нощен чай и цял куп носни кърпички.
Разбира се, когато стигнах на мостика, забравих всичко за чая и каквото и да е било, защото точно през тънката линия на прозорците се виждаше огромен Уарбирд и се бяхме насочили директно към него. Издадох възмутен вик и хукнах към станцията си, където Каспар дремваше опрял глава директно на контролния ми панел.
— Какво за кеф вършиш?
Той вдигна глава и премигна сънено, преди да разтърка очи.
— Дремвам?
— На път сме да се сблъскаме с този кораб, идиот такъв — сопнах се и го избутах от стола си, издърпвайки няколко екрана. Не бяхме извън курса, което значеше, че всичко това е планирано. Изгледах лошо Каспар, задето е толкова нехаен и започнах да ровя, издърпвайки информацията на кораба пред нас.
Уарбирд Клас II от Родната планета, сега частна собственост, се изписа на екрана ми. Джабберуок.
Каспар надникна над рамото ми.
— Какво е джабберуок?
— Човешки израз — сопнах му се. — Да не смяташе да преминем право през него? Или си просто толкова небрежен?
Той се почеса по главата и ми се ухили…
— Да?
Издадох още един възмутен звук, сложих слушалките си и изпратих аудио сигнал на навигатора им.
— Моли се да мога да поправя това! Ако ли не, само след пет минути ще се разплескаме по корпуса им.
— Хм — каза той, с което ме накара да искам да го удуша.
Кефинг идиот. Ето за това не можех да ги оставя. Този…
Джабберуок отвърна на аудио сигнала ми.
— Здравей Малка сестричке — каза нежен, познат глас, от който коленете ми омекнаха. Ако не бях седнала, щях да се срина на пода. Понастоящем се чувствах готова да се разтопя на купчинка на пода.
— Сенторр? — прошепнах — Какво…?
Обърнах се да погледна Каспар. Той бе скръстил ръце на гърдите си и ме се усмихваше. Докато го гледах, той се пресегна и направи няколко промени в курса на екрана ми — Пригответе се за свързване на корабите.
Свързване на корабите? Стоях и гледах тъпо как Джабберуок приема молбата и бяхме нежно придърпани към Уарбирда.
— Аз… не разбирам — най-после успях да кажа.
— Трябва да решим това лице в лице, Зоуи. Позволявате ли да се кача на борда?
— Ъм, позволяваме — казах слабо.
— Ще се видим след малко — каза ми Сенторр и прекъсна връзката.
Завъртях стола си, поглеждайки обвинително Каспар.
— Какво за кеф става тук?
— Не чу ли? Среща между кораби — каза той, подсвирквайки си, докато се отдалечаваше. — Може би трябва да побързаш. Ще се свържем с кораба за нула време.
Издадох още един задавен звук, преди да скоча от стола и да хукна към каютата си. О, Боже мой. Носех стария си, най-обикновен гащеризон. Скришом помирисах мишницата си, докато влизах в стаята си, започвайки да ровя, търсейки чисти дрехи. Кеф. Кеф. Кеф., защо не си измих косата тази сутрин? Докоснах я и я почувствах рошава и заплетена, затова хукнах в умивалнята, забравяйки всички мисли за чисти дрехи. Простенах, виждайки отражението си, защото имах големи сенки под очите и бях толкова, толкова бледа. Косата ми приличаше на птиче гнездо.
Спомних си, че Зоуи от преди месец не искаше да носи грим или да си прави прическа, за да се хареса на един мъж. Тази Зоуи явно бе голяма лъжкиня. Потърках лице с ръка, преди да ги намокря и да опитам да вкарам в ред косата си. Определено не бях секси. Изглеждах като всеки друг немит, изтощен навигатор на мисия до Оутер Рим… точно каквато бях.