— Искате да се отървете от мен?
— Не — веднага каза Матхирас. Той пристъпи към мен и сложи ръце на раменете ми. — Обичаме те. Когато казваме, че си малката ни сестричка, наистина го мислим. Кеф към теб сме по-привързани отколкото към родната ни сестра Ванора.
Усмихнах се, но очите ми се напълниха със сълзи. Щом бяхме толкова близки защо искаха да се отърват от мен?
— Но ти трябва да бъдеш щастлива. Ясно е, че обичаш този надут войник — Матхирас кимна към Сенторр. — А той е нужен на кораба си. И ти имаш нужда от него. Затова трябва да отидеш.
— Освен това на борда има и други човеци — каза Каспар. — Човешки жени. Ще е добре за теб да си около няколко като теб. Те могат да ти помагат за неща, за които ние не можем.
— Като плетене на коса — Адирон каза и сбърчи устни в имитация на очарована женска гримаса. — И в обличане на лъскави дрехи.
— Кеф, ако те ще си помагат в преобличането, искам да гледам — промърмори Каспар.
Матхирас се обърна, за да ги изгледа лошо.
Реших да не споменавам, колко бе прав Адирон, и че наистина са ми сплитали косата и са ми помагали да се облека.
— Не бих избрала други човеци пред вас, момчета. Знаете това!
— Зоуи — каза нежно Матхирас, стисвайки леко раменете ми. — Само защото ще отидеш при тях, не значи, че ще ни изоставиш.
— Нима? — прошепнах, чувствайки как сърцето ми се къса. Една ръка докосна моята и Сенторр сплете пръсти с моите, в мълчалива проява на подкрепа.
— Ти си наша сестра. Това няма да се промени, ако заживееш на друг кораб. Ако отидеш с него, ние ще се справим с навигацията, докато намерим някой да го прави за постоянно. Правили сме го и преди. Можем да го направим отново.
— Ти изгаряш прекалено много гориво — предупредих го.
— Ще му изпратим сметката за горивото — каза Адирон, кимайки към Сенторр. — Той е богаташ.
Сенторр само изсумтя и стисна ръката ми.
— Но няма да можем да се виждаме — прошепнах, гледайки към Матхирас. Бях раздвоена. Толкова, толкова раздвоена.
— Ще си говорим всеки ден — обеща той.
— И можеш да ни изпращаш координати и звездни карти, докато не наемем някой нов — добави Каспар. — Ще ни помагаш да управляваме кораба, но от разстояние.
Адирон, който бе доста тих (по неговите си стандарти), също се обади.
— И ще се виждаме често. Сенторр обеща да те води при нас поне веднъж в месеца. Така или иначе ще е добре да свържем корабите си. Може да споделяме връзки и товари.
— Да бездействаме от време на време ще е добре за всички ни — каза тихо Сенторр. — Особено след като Фран и Кивиан очакват дете.
Ох.
Ох… те ме окуражаваха да отида. Погледнах лицата на братята си и бе очевидно, че най-голямата им тревога бе щастието ми. Нищо друго не бе от значение. Избухнах в сълзи, обвивайки ръце около кръста на Матхирас.
— Толкова много ви обичам.
— Ние също те обичаме, малка сестричке — каза най-големият ми брат, стисвайки ме силно, преди да ме пусне, предавайки ме на Каспар. Той ме грабна и ме притисна към себе си, вдигайки ме от земята с голяма меча прегръдка, която почти ми взе дъха, но ме пусна бързо, тиквайки ме към Адирон, който ме бутна под мишницата си и потърка главата ми с кокалчетата на ръката си.
— Най-добре да не ни забравиш — каза ми Адирон.
— Никога! — И отново се разревах, защото щях да замина със Сенторр и да изоставя братята си и бях така щастлива и толкова тъжна едновременно.
— Не е нужно да го правиш — проговори Сенторр, а ръката на Адирон спря да търка главата ми. Измъкнах се изпод хватката му и погледнах към Сенторр. Моят красив, горд, сериозен Сенторр с военната си прическа и изписаните си устни, които се усмихваха само за мен. Сега той не се усмихваше. Всъщност изглеждаше така, сякаш изпитва болка. — Последното нещо на този свят, което искам, е да си нещастна, Зоуи. Ако искаш да останеш с тях…
Хвърлих се към него и го целунах, преди да е казал още една дума.
Исках това.
Исках него.
Няколко часа по-късно, двигателите на Джабберуок измъркаха, когато се плъзна в дълбокия космос далеч от Малката сестричка в посока на следващата си дестинация. Бях със Зоуи и вещите й в торба на края на леглото ми, стоях, докато тя плачеше на рамото ми, свита в обятията ми.
— Никога преди не съм била далеч от тях — каза ми, между риданията. — К-какво, ако из-изгорят всичкото си гориво и останат на средата на нищото?
— Те са пирати, Зоуи. Да се измъкват от заплетени ситуации е тяхната работа. Ако изхабят всичкото си гориво, ще изпратят сигнал за помощ и ще ограбят първите идиоти, които им се притекат на помощ.