— Бил съм на ЗМ много, много пъти. Те нямаха ли наскоро проблеми с пирати? — Айрис ми бе разказала за това. Тя обичаше да слуша кодираните канали с надеждата, че може да попадне на информация, която да ни е от полза.
— Пирати, а? Не думай. — Тонът й бе лек и шеговит.
— Да. Пирати. — И двамата се насладихме за миг на шегата, преди да продължа. — Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че и ние сме се насочили на там в момента? Тъкмо оставихме една пратка и пътуваме в същата посока.
— Хмм. Не е ли малко далеч от обикновените ви пътища? Мислех, че носите стоки от третата луна на Примус? — Можех да доловя объркването в гласа й и лекото потропване на пръстите й по монитора. По някаква причина тя пишеше нещо много бързо. Беше странно, но и сладко.
Нямаше как да излъжа друг навигатор. Едновременно бях развеселен и очарован, че успя да ме разгадае толкова бързо.
— Малко повече гориво ще изхабим, но там имаме среща с контакт. — Докато говорех направих няколко промени, настройвайки курса. Ако му дам време, Глупака сам щеше да си настрои курса, щом има крайна точка, но обичах да държа ръцете си заети.
Мълчанието на Зоуи ме изнервяше.
Говорихме си така от месеци. Дори повече. Може би година. Всяка нощ си изпращахме съобщения, а през последните няколко месеца се свързвахме и чрез секретен канал. Мислех, че сме близки, но мълчанието бе толкова лошо.
Може би беше срамежлива и чака аз пръв да кажа нещо. Вече бях започнал, затова реших да не се колебая. Издърпах местонахождението на Малката сестричка на картите си, тъй като знаех точния им сигнал.
— Ако данните ми са верни, ще стигнете там утре. Ние ще пристигнем на следващия ден. — Спрях за миг, преди да продължа. — Искам да се срещнем, Зоуи.
Искам го повече от всичко на света. Ти си моята половинка. Изтощих се само да копнея за теб. Искам да те държа в обятията си.
Тя издаде тих звук.
— Много искам да се срещнем, Сенторр.
Гласът й бе задъхан и сладък и цялото ми тяло се напрегна от нужда. Чувайки дрезгавия й, мек глас, членът ми се втвърди болезнено и знаех, че е твърд като стомана. Тя ме възбуждаше повече от всяка друга жена преди нея, а дори още не бях видял очите й. Нямаше нужда. Знаех, че е перфектна.
Ето защо последните й думи сякаш се забиха като юмрук в стомаха ми.
— Но това ще бъде една бърза спирка. Няма да останем за дълго. В графика имаме други хора за превозване и ако не го направим бързо, ще вдигат шум и ще искат да ни платят по-малко. Знаеш какви са братята ми — Зоуи се поколеба. — Съжалявам. Може би следващия път?
Изръмжах.
— Може би. — Започнах бързо да вкарвам координатите на 3М, макар да имах усещането, че блъскам бясно по монитора.
— Не бъди тъжен — каза ми тя и гласът й звучеше някак увещаващо. — Просто ще трябва да ти се реванширам.
Простенах протяжно и погледнах към вратата на мостика… бе затворена… преди да потъркам с ръка предната част на панталона си.
— Както виждам, в едно от онези настроения си, тази вечер.
— Господи, винаги, когато говоря с теб съм в тези настроения. Така съм винаги щом чуя гласа ти. — Тя издаде онова кефинг секси ръмжене, което ми казваше, че се докосва.
Беше прекалено много. Членът ми започна да тупти болезнено и разтворих бързо дрехите си, освобождавайки го.
— Нека тази вечер видя лицето ти — настоях — Изпрати ми визуализация, а не това скапано аудио.
— Не мога — прошепна Зоуи. — Не харесвам лицето си… прекалено съм грозна. Не искам да го виждаш.
И преди бяхме обсъждали това. Тя отказваше да ми изпрати визуализация и твърдеше, че е заради лицето й. Не ме интересуваше дали носът й бе по-голям от рогата й, просто исках да видя лицето й. Знаех, че щях да я намеря за прелестна. Не можех да мразя нищо в нея и фактът, че не мога да видя лицето й, бе най-голямото мъчение.
— Зоуи, знаеш, че не ме е грижа…
— Мен ме е — заяви тя упорито. — Скапваш ми мерака, Сенторр. Ако искаш да продължаваме да говорим, трябва да бъде така. Моля те.
В нейното «моля те» се долавяше лека нотка на отчаяние, която ме накара да въздъхна. Не разбирах страха й… когато говорехме бе толкова смела и от това, което слушах за братята й, тя бе смела и пред тях.
— Много ме дразниш.
— Но все пак ме обичаш — пошегува се тя и шеговитият закачлив тон се върна в гласа й, заедно с лека надежда.
Смешно как използва с такава лекота думата «обичаш». Това беше човешки израз. Може би го е чула, докато е прекарвала някой от товарите си. Ухилих се, мислейки колко е подходящ израза.
— Да, обичам те. Сърцето ми ти принадлежи. Знаеш това.
— Е, щом е така, може ли да не спорим един с друг? Много повече предпочитам да си поговорим някои порочни неща. Мога… да ти кажа къде е ръката ми в момента.