Насочих отново ръка между бедрата си, започвайки отново да се докосвам. Господи, много бях загазила. Поработих бързо, за да свърша отново, и след това мушнах ръцете си под течащата вода. За пръв път погледнах внимателно лицето си в огледалото.
Човеци?
Шокиращо нали?
Можеш да ме съжаляваш.
Можеш да ме съжаляваш. Тези четири думи се бяха прогорили в мозъка ми, докато гледах в огледалото човешкия нос, човешките очи, човешката уста и безрогата си глава. Мразех лицето си. Мразех луничките по носа си, мишо кафявата си коса и кожата, която не бе точно бяла, не точно розова и определено не златиста, а някакъв безличен цвят измежду тези трите. Нямах прелестно синя мессакаш кожа. Нямах рога, нито твърда кожа, която изглеждаше толкова страхотна. Бях мека и безлична, с цици, които изпъкваха напред без значение, колко се опитвах да ги скрия.
Можеш да ме съжаляваш.
Кеф, не очаквах да боли толкова много. Знаех, че мессакаш нямат особено високо мнение за човешката раса. За тях бяхме нещо средно между забранена секс играчка и обучено куче. През десетте години, откакто бях отвлечена от робовладелци, единствените други жени, които бях виждала бяха тези продадени в робство, нелегални играчки, обречени да имат отвратителен живот под палеца на извънземен господар.
Докоснах лицето си, чудейки се, дали съм красива за другите хора. Братята ми казваха, че бивам… е, Адирон казваше, че съм достатъчно грозна, че само при вида ми боята от коридорите на кораба ще се обели сама, но Адирон беше кефинг идиот. Зачудих се дали… дали Сенторр се отвращава от човеците или ще ме намери за привлекателна? Или съм прекалено уродлива за него? Малкото мессакаш, които бяха срещала, и които бяха виждали истинското ми лице (с изключение на братята ми) ме гледаха със съжаление.
Мисля, че ако Сенторр ме погледне със съжаление или отвращение, ще умра. Сърцето ме сви само при мисълта. Знаех, че той се тревожи заради отказа ми да му покажа лицето си, но… не можех да го направя. Знаех, че забраненото си е забранено, но просто не можех да се насиля да се откъсна от него. Това между нас бе единственото нещо, което бе изцяло мое и не исках да се откажа от него.
Разбира се, никога не можех да се срещна с него, колкото и да мечтаех за това. Беше приятно да имаш нещо… или някой… за когото да мислиш с надежда, някой, който те оставя без дъх и изпълнена с щастие само като чуеш гласа му. Среднощните ни разговори започнаха само за забавление, начин да прекарваме времето. Минаха месеци, преди да преминем отвъд обикновените шеги и да започнем да споделяме информация за последния метеорен дъжд или за кораб на властите, чакащ да залови някой в близост до пръстените на Касса IV. Той ми бе дружка.
Едва напоследък, общуването ни стана… проблемно.
Защото той ме желаеше. И желаеше нещо повече. Измих лицето, ръцете си и мястото между бедрата си. Не можеше да има нещо повече. Нямаше как.
Можеш да ме съжаляваш.
БУМ. БУМ. БУМ. БУМ.
— Кефинг, да не си пукнала вътре?
— Кеф, разкарай се — изкрещях на Адирон. — Не мога ли да получа пет кефинг минути насаме, докато съм в клозета?
— Беше вътре много по-дълго от това — изкрещя брат ми — Какво за кеф си яла?
Простенах и приключих с миенето на ръцете си, изсуших ги и чак тогава отворих вратата, поглеждайки към тъпата усмивка на Адирон.
— Мразя те.
— Не, дребосък, обичаш ме — той ме сграбчи с една ръка за врата и ме завря под едната си грамадна синя ръка, рошейки безмилостно косата ми — Ти ме оооообичаш.
— Мрааааазя — изръмжах, борейки се да се измъкна от хватката ми — Толкова си смотан.
— Ти усмърдя умивалнята, а аз имам нужда да мога да дишам, докато съм вътре — заяви той и се настани зад станцията ми, вдигайки краката си на плота, все едно го притежаваше.
Издадох възмутен звук и плеснах грамадния му ботуш.
— Върви да седиш на собствената си станция.
— Не мога — заяви той, скръствайки ръцете си и дарявайки ме с озъбена усмивка. — Там е кочина. Ще я почистиш ли вместо мен?
Знаех, че го правеше умишлено, само за да ми влезе под кожата, но да му се не знае, получаваше му се всеки кефинг път.
— Това е твоята скапана кочина. Върви си я изчисти!