— Не можех да не попитам — каза сериозно Сандекър. — А сам трябваше да се досетя, че не сте избрали този музей на механичната чудовищност просто за да подготвите програма за физически упражнения.
Нещо в купчината от прогизнали останки до стената в дъното на гимнастическия салон привлече вниманието на адмирала и той се запъти натам. Постоя известно време, загледан мрачно в остатъци от скелет на някогашен пътник или член на екипажа на „Титаник“.
— Интересно, кой ли е бил този нещастник?
— Вероятно никога няма да узнаем — рече Пит. — Положително всички зъболекарски протоколи от 1912 година отдавна са унищожени.
Сандекър се наведе и огледа костите на таза.
— Мили боже, това е било жена!
— Пътничка или от първа класа, която е предпочела да изостане по-назад, или пък от трета класа, която се е качила на лодъчната палуба, след като всички спасителни лодки са били вече хвърлени във водата.
— Открихте ли други тела?
— Бяхме прекалено заети, за да си позволим продължителни проучвания — отвърна Пит. — Но един от хората на Спенсър съобщи за още един скелет, намерен до камината в общия салон.
Сандекър посочи с брадичка отворена врата.
— Накъде се отива оттам?
— Към главното стълбище.
— Я да хвърлим по един поглед.
Двамата изкачиха площадката на стълбището над фоайето на палуба А. По стъпалата бяха струпани в безпорядък няколко кресла и дивана, паднали при потъването на носовата част на парахода. Перилата с изящните си, плавни линии все още изглеждаха здрави и невредими, а стрелките на бронзовия часовник бяха замръзнали на 2:21. Мъжете продължиха надолу по затлачените от тиня стълби и влязоха в един от коридорите, водещ към самостоятелните кабини. Поради липса на външно осветление в обстановката имаше нещо зловещо. Плесенясала и паднала ламперия, прекатурени и разместени мебели изпълваха всяка кабина. Беше толкова тъмно, че не можеше да се различи никаква подробност и те продължиха по коридора. След няколко крачки пътят им бе препречен от стена от съборетини, което ги принуди да се върнат обратно в гимнастическия салон.
Тъкмо прекрачиха прага и наведеният над радиоапарата мъж се обърна. Беше Ал Джордино.
— Чудех се къде изчезнахте вие двамата. Хората от петролната компания „Уран“ питат за подводницата си.
— Предай им, че ще си получат тяхната „Дийп Фадъм“ от носовата палуба на „Титаник“ веднага щом го извадим на сух док в Ню Йорк — нареди му Пит.
Джордино кимна и се обърна отново към радиото.
— Оставете търговците да се вайкат за скъпата си собственост при такъв забележителен случай — рече Сандекър. — Та, като стана дума за забележителен случай, иска ли някой от вас, господа, да ознаменуваме този случай с глътка алкохол?
— Алкохол ли казахте? — вдигна очаквателен поглед Джордино.
Сандекър бръкна под сакото си и извади две шишета.
— После да не кажете, че Джеймс Сандекър не се грижи за персонала си.
— Пази се от подаръци, дадени от адмирали — измърмори Джордино.
Сандекър му хвърли отегчен поглед.
— Колко жалко, че мина времето, когато можеше да хвърлиш някого в морето.
— Или да го влачиш под кила — добави Дръмър.
— Обещавам никога вече да не се надсмивам на нашия водач. При условие обаче, че непрекъснато ме държи на градус — заяви Джордино.
— Малка е тая цена — въздъхна Сандекър. — Изберете си отрова, господа. Ето ви бутилка скоч „Къти Сарк“ за печените граждани и бутилка „Джак Даниълс“ за селските момчета. Донесете чаши и бъдете мои гости.
Точно за десет секунди Джордино намери определения брой пластмасови чаши в електрифицирания малък като за Мики Маус камбуз. Когато питието бе разлято, Сандекър вдигна чаша.
— Господа, да пием за „Титаник“! Нека той никога вече да не почива в мир.
— За „Титаник“!
— Правилно! Точно така!
Тогава Сандекър се отпусна в един сгъваем стол и докато отпиваше от уискито си, се запита между другото кой ли от мъжете в този подгизнал салон получава заплата от съветското правителство.
53.
Съветският генерален секретар Георги Антонов изпускаше чести, буйни кълба дим и гледаше замислен Превлов.
— Трябва да ви кажа, капитане, че не вярвам да излезе нещо от цялата тази работа.