— Друго щеше да е, ако не беше чак толкова огромен — измънка с яд Дръмър. — Пустите му помещения за котлите са почти трийсет метра под лодъчната палуба.
— А можеха да бъдат и на сто и шейсет километра — каза Спенсър. Той вдигна поглед, когато от входа към главното стълбище се появи Удсън. — Охо, великото каменно лице е сред нас. С какво се е заловил официалният фотограф на операцията?
— Просто направих няколко снимки за идните поколения — отвърна мъжът с характерното си пълно равнодушие. — Кой знае, някой ден може и да напиша книга за всичко това и, естествено, ще искам признание за илюстрациите.
— Естествено — съгласи се Спенсър. — А случайно да си се натъкнал на свободно стълбище, водещо към помещенията за котлите?
— Не — поклати глава Удсън. — Аз снимах в салона на първа класа. Той е невероятно запазен. Като се изключат повредените от водата килими и мебели, спокойно може да мине за гостна във Версайския дворец. — Той започна да сменя касетката с филма. — Има ли възможност да се наеме вертолета? Ще ми се да направя няколко снимки от птичи поглед, преди да са дошли влекачите.
Джордино повдигна едната си вежда.
— Ти гледай да използваш филма си, докато си в състояние. Като награда до утре можем да се окажем отново на дъното.
Удсън сбърчи чело.
— Да не би да е тръгнал да потъва?
— По моему не.
Всички извърнаха поглед към мъжа, който произнесе тези три думи. Беше Пит, който се усмихваше. Усмихваше се с увереността на човек, който току-що е оглавил борда на директорите на „Дженеръл Мотърс“.
— Както е казал Кит Карсън — заговори той, — когато е бил обграден и безнадеждно превъзхождан числено от индианците: „Още не сме се изтощили, ни най-малко“. След десет часа помещенията за машините и котлите ще бъдат дори пресъхнали. — Ръцете му бързо запрехвърляха листовете с плановете върху масата, докато намерят онзи, който му трябваше. — Удсън спомена птичи поглед. Решението било под носа ни през цялото време. Трябвало е да погледнем отвисоко, а не отвътре.
— Чудо голямо! — обади се Джордино. — Какво му е толкова интересното отвисоко?
— На никого ли не му е ясно?
Дръмър изглеждаше озадачен.
— Все едно, че ми говориш на патагонски.
— На теб, Спенсър?
Спенсър поклати глава.
Пит се усмихна и му рече:
— Кажи на момчетата си да се съберат с режещите си инструменти на надводната палуба.
— Щом казваш — отвърна Спенсър, но не понечи да тръгне.
— Господин Спенсър ми взима мислено мярка за ушиване на официално сако — продължи Пит. — Той не може да проумее защо трябва да режем отвори на покрива на кораба, за да преодолеем разстояние от трийсет метра през осем палуби, превърнати в стари железа. Нищо подобно. Имаме вграден тунел, без никакви отпадъци, който води право в помещенията за котлите. Всъщност имаме не един, а четири такива тунела. И това са кожусите на котлите, където някога са се намирали комините, господа. Стопяваме уплътненията от мокра стомана и ето ви открит достъп право надолу към най-широките дънни части на кораба. Сега вече стана ли ви ясно?
На Спенсър му стана напълно ясно. На останалите също. Всички едновременно се упътиха към вратата, без да благоволят да отговорят на Пит.
Два часа по-късно дизеловите помпи забоботиха в хор и започнаха да изхвърлят обратно през борда по седем хиляди и петстотин литра вода в минута към растящите вълни, прииждащи неотклонно пред приближаващия се ураган.
55.
Бяха го нарекли урагана Аманда и до същия следобед пътят на бележития параход, пресичащ предполагаемата му посока на движение, бе освободен от повечето плавателни съдове. На всички товарни кораби, танкери и пътнически лайнери, които бяха на море в районите между Савана, Джорджия и Портланд, Мейн, им бе наредено да се върнат в пристанищата си, след като Ураганния център на НЮМА в Тампа изпрати първите си предупреждения. Близо сто плавателни съда покрай източното крайбрежие отсрочиха датите си за отплуване, а всички кораби, тръгнали от Европа, които бяха вече в открито море, застанаха на дрейф, за да изчакат преминаването на урагана.
В Тампа доктор Прескот и неговите метеоролози се бяха струпали край стенната морска карта, като междувременно захранваха с нови данни компютрите и отбелязваха всяко отклонение от пътя на урагана Аманда. Първоначално предвиденият от Прескот път се задържаше в границите на двеста и осемдесет километра.