Той едва се движеше — Ню Йорк беше все още на хиляда и двеста мили на запад — но най-сетне напусна мястото, където бе спрял в онази студена нощ на далечната 1912 година, и сега отново пътуваше към пристанище.
Зловещите черни облаци се надигнаха и покриха южния хоризонт. Това беше ураганна ивица. Докато Пит я наблюдаваше, тя като че ли започна да се разширява и сгъстява и превърна морската шир в тъмна сянка от мръсно сиво. Колкото и странно да беше, вятърът стихваше и безцелно променяше посоката си през няколко секунди. Пит забеляза, че чайките, които доскоро кръжаха около спасителната флотилия, вече ги нямаше. Единствено присъствието на „Джюно“, който неотклонно се движеше на около петстотин метра встрани от „Титаник“, вдъхваше някакво чувство на сигурност.
Пит погледна часовника си, после хвърли още един поглед през парапета на левия борд и бавно, почти нехайно, се упъти към вратата на гимнастическия салон.
— Бандата тук ли е?
— Всички са адски неспокойни — уведоми го Джордино. — Ако присъствието на адмирала не ги възпираше, истинският бунт нямаше да ти се размине.
— Някой да липсва?
— Никой.
— Сигурен ли си?
— Надзирател Джордино ти дава думата си. Нито един от обитателите тук не е напускал помещението, дори за малко.
— Тогава може би е мой ред да изляза на сцената.
— Някакви оплаквания от нашите гости? — попита Джордино.
— Обичайните. Все не са доволни от настаняването им, или отоплението ще е слабо, или климатичната инсталация ще е прекалено силна, нали разбираш.
— Аха, разбирам.
— Няма да е лошо да идеш на кърмата и да направиш чакането им по-приятно.
— Как, за бога?
— Като им разказваш смешки.
Джордино направи кисела физиономия и изропта нещо под носа си, преди да загърби Пит и да изчезне във вечерния сумрак.
Пит погледна още веднъж часовника си и влезе в салона. Три часа бяха минали, откакто потеглиха и последният етап на спасителната операция вървеше по обичайния си ред. Сандекър и Гън стояха наведени над радиото и вадеха душата на Фаркуър, който се намираше на „Каприкорн“, отдалечен вече на петдесет мили на запад от тях, за да узнаят последните сведения за урагана Аманда, а останалите от екипажа се бяха събрали в тесен полукръг около малка и несъответстваща на обстановката нафтова печка.
С появата на Пит всички вдигнаха очаквателни погледи към него. Когато той най-сетне заговори, гласът му прозвуча неестествено тих в неестествената тишина, нарушавана само от жуженето на портативните генератори.
— Извинете ме за закъснението, господа, но си помислих, че кратката почивка за кафе ще възстанови силата на мускулите ви.
— Престани с тоя хумор — сопна се Спенсър раздразнен. — Каза ни да се съберем тук, а ни накара половин час да седим със скръстени ръце, когато има толкова работа да се върши. Какво е положението?
— Положението е просто — отвърна Пит с равен глас. — След няколко минути лейтенант Стърджис ще кацне с вертолета на борда за последен път, преди бурята да е връхлетяла. Бих искал всички, включително и вие, адмирале, освен Джордино и аз, да се върнете с него на „Каприкорн“.
— Да не би да се чувстваш като в небрано лозе, Пит? — попита със сдържан тон Сандекър.
— До известна степен, да, но твърдо вярвам, че постъпвам правилно.
— Изрази се по-ясно. — Сандекър го гледаше кръвнишки, като пираня, готова да погълне златна рибка. Играеше ролята безпогрешно. Изборът на подходящ актьор беше славна работа.
— Имам пълното основание да смятам, че „Титаник“ вече няма достатъчната издръжливост на конструкцията си, за да устои на урагана.
— Тази развалина е взела здравето на повече хора, отколкото броя на хората построили нещо от пирамидите до днешни дни — продължи Спенсър. — А сега великият гадател на бъдещето, Пит Дърк, предсказва, че този старчок ще се предаде и ще потъне след първата атака на страшната буря.
— Няма никаква гаранция, че той не може или няма да потъне в бурното море — взе да увърта Пит. — И в двата случая е глупаво да рискуваме повече човешки жертви, отколкото ще се наложи.
— Я да видя дали съм те разбрал правилно. — Дръмър се наведе напред, лицето му с черти като на ястреб беше напрегнато и гневно. — Значи като изключим теб и Джордино, останалите трябва да си вдигнем партушините и да захвърлим всичко, за което си драхме задниците цели девет месеца, докато го постигнем, и просто да се скрием на „Каприкорн“, докато бурята отмине. Това ли имаш предвид?