— Обявявам те за отличник на класа, Дръмър.
— Дъската ти хлопа, човече.
— Това е невъзможно — намеси се Сандекър. — Само за наблюдаването на помпите ще са нужни четирима души.
— А и корпусът под водолинията трябва да се проверява денонощно за нови течове — добави Гън.
— Вие, героите, сте си лика-прилика — разнесе се отново провлаченият говор на Дръмър. — Все правите благородни саможертви, за да спасявате другите. Хайде да си го кажем направо: няма начин само двама мъже да се справят с проверките на тая развалина. Аз гласувам за оставането на всички.
Спенсър се обърна и огледа лицата на шестчленния си екипаж. Те срещнаха погледа му със зачервени от безсъние очи и кимнаха едновременно. Тогава Спенсър пак се обърна към Пит.
— Съжалявам, велики вожде, но Спенсър и неговата весела банда от помпаджии решиха да останат тук.
— Присъединявам се към вас — заяви тържествено Удсън.
— Бройте и мен — включи се и Гън.
Чийф Баском докосна Пит по ръката.
— Моля да ме извините, господине, но аз и моите момчета също държим да останем. Онова въже навън трябва да се проверява на всеки час по време на бурята да не се е протрило някъде, както и да се смазва „пълзуна“, за да не се пропука.
— Пит, съжалявам, моето момче — каза Сандекър с подчертана нотка на задоволство, — но ти загуби.
В този момент се чу шума от вертолета на Стърджис, който кръжеше, за да кацне на покрива на общия салон. Пит примирено сви рамене и рече:
— Е, в такъв случай въпросът е решен. Всички ние или ще потънем заедно, или ще плуваме. — Той разтегли устни в уморена усмивка. — Не е лошо да си починете и да сложите по някой залък в уста. Може би това ще ви е последната възможност. Само след няколко часа всички ще се намерим проснати по очи насред предния квадрант на урагана. Не е нужно да ви рисувам картината на това, което ни чака.
Той се извъртя на пети и излезе от салона, за да отиде при кацналия вертолет. Не беше лошо представление, размишляваше той в себе си. Никак не беше лошо. Е, нямаше да бъде номиниран за наградата „Оскар“, но затова пък успя да убеди зрителите си по неволя, а всъщност това беше най-важното.
Джак Стърджис беше нисък и слаб, с тъжни, премрежени очи — очи, които жените определяха като сънливи. Беше захапал дълго цигаре между зъбите, а брадичката му стърчеше напред по начин, който го оприличаваше на Франклин Рузвелт. Току-що бе слязъл от пилотската кабина на вертолета и като че ли търсеше нещо под шасито, когато Пит се качи на площадката.
Стърджис вдигна поглед към него.
— Има ли пътници с теб? — попита Пит.
— С този полет, не.
Стърджис нехайно тръсна пепелта от цигарата си.
— Знаех си, че трябваше да си остана сгушен в топлата си, уютна кабина на „Каприкорн“ — въздъхна той. — А сега това летене срещу урагана направо ще ме довърши.
— Най-добре е да тръгваш — каза Пит. — Вятърът всеки момент ще ни връхлети.
— Вече няма значение — с безразличие сви рамене Стърджис. — Никъде не тръгвам.
Пит се вгледа в него.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ме изиграха, това искам да кажа. — Той посочи към роторните витла. Шейсетсантиметровият връх на едно от тях висеше като счупена китка. — Някой тук не си пада по тия хвърчила.
— Да не би да си закачил някоя отвесна преграда при кацането?
Стърджис направи обидена физиономия.
— Не съм, повтарям, не съм закачил нищо при кацането. — Той намери това, което търсеше. — Ето, виж сам. Някое копеле е хвърлило чук в роторните ми витла.
Пит взе чука и го огледа. По гумената дръжка се виждаше дълбок разрез от съприкосновението му с витлото.
— Ето ти израз на благодарност — възмути се Стърджис, — след всичко, което направих за твоите хора.
— Извинявай, Стърджис, но предлагам да се откажеш от намеренията си някой ден да станеш детектив от телевизионен филм. Напълно си лишен от аналитичен ум и си склонен да правиш неверни заключения.
— Я стига, Пит. Чуковете не летят във въздуха, без да получат първоначален тласък. Сигурно някой от твоите хора го е хвърлил, докато съм кацал.