— Няма да минете безнаказано в случая — не отстъпваше Пароткин. — Това, което предлагате, си е чисто масово убийство. — Очите му добиха блуждаещ, тъжен израз. — Премислихте ли до най-малката подробност последствията в случай на провал на този ваш дълг?
Превлов го погледна и прибра неизменната си усмивка.
— Премислил съм и провал, друже. Но нека горещо се надяваме да не се стига до крайния избор. — Той посочи голямото трепкащо петно върху екрана на локатора. — Ще бъде жалко, ако най-легендарният параход в света потъне за втори път и завинаги.
59.
Дълбоко на дъното на старинния презокеански лайнер Спенсър и екипът му полагаха усилия да поддържат в действие дизеловите помпи. Понякога работеха и сами в студените, тъмни пещери от стомана, в които нямаше нищо друго, освен печалната утеха на малките прожектори, но мъжете безропотно си изпълняваха задачата да поддържат лайнера на повърхността. Дойде им като немалка изненада, когато откриха, че в някои отделения помпите едва смогваха с нахлуващата вода.
Към седем часа времето се влоши до степен, непредвещаваща промяна. Барометърът спадна на 29,6 и продължаваше стремглаво да върви надолу. „Титаник“ започна да се клати надлъжно и да се люлее, поемайки по този начин солидно количество вода върху носовата си част и фалшбордите на товарната палуба. Видимостта под покривалото на нощта и поройния дъжд намаля почти до нула. Мъжете на влекачите успяваха да зърнат огромния лайнер само от време на време, когато блеснеше светкавица и очертаеше призрачния му силует. Главното им безпокойство обаче беше въжето, което изчезна в бесния воден вихър зад него. Постоянното обтягане на тази спасителна връзка беше огромно; всеки път, когато „Титаник“ биваше подложен на яростната атака на някоя масивна вълна, мъжете като пленени от зла магия наблюдаваха как въжето се извива над водата и изскърцва мъчително в знак на протест.
Бютера не помръдваше от командния мостик и поддържаше постоянна връзка с мъжете в шахтата за въжето върху юта. Изведнъж над воя на вятъра отвън високоговорителя изпращя и се чу глас.
— Капитане?
— Тук капитанът — отговори Бютера в телефонната слушалка.
— Мичман Кели от шахтата за въжето, сър. Нещо много странно става тук.
— Би ли обяснил по-точно, мичман?
— Ами въжето се мята като обезумяло, сър. Отначало лайнерът се извъртя наляво, а сега се отклони надясно, и то, трябва да призная, сър, под доста опасен ъгъл.
— Добре, дръж ме в течение. — Бютера изключи връзката и мина на друг канал. — Ъпхил, чуваш ли ме? Тук Бютера.
От „Морс“ Ъпхил отговори почти веднага.
— Продължавай.
— Струва ми се, че „Титаник“ се отклонява надясно от курса.
— Можеш ли да ми съобщиш разположението му?
— Невъзможно. Единственото указание е ъгълът на въжето.
За малко настъпи мълчание, докато Ъпхил прехвърляше в ума си новосъздалото се положение. После отново заговори.
— Ние едва успяваме да стигнем четири възела, тъй да се каже. Нямаме друг избор, освен да продължаваме напред. Ако спрем, за да видим какво му става, той може да се наклони странично и да се преобърне.
— Можеш ли да го уловиш на локатора ви?
— По никакъв начин. Преди двайсет минути една вълна отнесе антената ни. А вашият как е?
— Още имаме антена, но същата вълна, която е грабнала вашата, направи късо съединение.
— Значи сме в положение „слепецът води слепеца“.
Бютера остави слушалката на радиотелефона на мястото й и предпазливо отвори вратата, водеща към дясното крило на мостика. С ръка над очите си, той излезе навън, залитайки, и напрегна взор в полудялата нощ. Прожекторите се оказаха безполезни, лъчите им просто отразяваха стихийния дъжд и не осветяваха нищо. Отзад проблесна светкавица, чийто гръм бе заглушен от вятъра и сърцето на Бютера прескочи един удар. Краткият миг светлина не успя да разбули никакво очертание от „Титаник“. Сякаш него никога не го е имало. По мушамените му дрехи се стичаше вода, дишането му стана тежко и тъкмо прекрачваше обратно прага, по високоговорителя отново се разнесе дрезгавия глас на мичман Кели.
— Капитане?
Бютера избърса капките вода от очите си и взе слушалката.
— Какво има, Кели?
— Въжето, въжето се разхлаби.
— Скъса ли се?
— Не, сър, все още е развито, но потъна на няколко метра по-дълбоко във водата. Не съм виждал досега да става така с въжето. Като че ли лайнерът си е наумил да ни подмине.