Президентът погледна часовника си и се усмихна.
— Още три часа има до затварянето на баровете. Дали да не бъде един „Блъди Мери“?
Кемпър му се усмихна в отговор и кимна към помощника си.
— Командир Кийт, ще влезете ли в ролята на домакин?
Кийт кимна.
— Един „Блъди Мери“ идва веднага, сър.
— Надявам се, господа, че няма да възразите, ако остана да следя нещата заедно с вас — каза президентът, — защото и мен ме интересуват страхотно.
— Ни най-малко, сър — отвърна Никълсън. — Приятно ни е да бъдете с нас.
— Какво е положението в момента?
Адмирал Кемпър направи пълно изложение на президента, като му описа неочаквано надигналия се ураган, показа му разположението на корабите на карта на стената върху прожекционен екран и го запозна с операцията по тегленето на „Титаник“.
— Толкова ли беше наложително да се нареди на „Джюно“ да напусне мястото си? — попита президентът.
— Сигналът за помощ си е сигнал за помощ — важно отговори Кемпър, — всеки кораб в района е длъжен да откликне, независимо от обстоятелствата.
— Ние трябва да играем според правилата на другия отбор още половин ден — каза Никълсън. — След това топката е в нас.
— Как мислите, адмирал Кемпър, „Титаник“ дали ще издържи на ураганните удари?
— Докато влекачите могат да удържат носовата му част срещу вятъра и вълните, има вероятност този любимец да стигне успешно до крайната цел с развети пъстроцветни флагчета.
— Ами ако по някаква причина влекачите не успеят да го предпазят от странично накланяне към вълните?
Кемпър избегна погледа на президента и сви рамене.
— Е, все пак той е в божиите ръце.
— Нищо друго ли не може да се направи?
— Не, сър. Просто няма начин да бъде опазен плавателен съд, попаднал в лапите на ураган. Тогава се стига до положението всеки кораб сам да се оправя.
— Разбирам.
На вратата се почука и влезе един офицер, остави две листчета хартия върху бюрото на Кемпър и излезе.
Кемпър прочете бележките и вдигна поглед; лицето му бе добило мрачен израз.
— Съобщение от „Каприкорн“ — каза той. — За съпругата ви, господин Сийграм… уведомяват ни, че е изчезнала. Спасителният отряд на борда не може да я открие. Опасяват се, че е паднала от борда. Съжалявам.
Сийграм се свлече в ръцете на Колинс с разширени от ужас очи.
— О, боже мой! — проплака той. — Не може да бъде. О, боже! Какво ще правя сега. Дана… Дана…
Донър се втурна към него.
— Спокойно, Джийн. Спокойно.
Двамата с Колинс заведоха Сийграм до дивана и внимателно го настаниха да седне.
Кемпър привлече вниманието на президента с ръка.
— Има още едно съобщение, сър. От „Самуел Р. Уолъс“, един от влекачите, които теглят „Титаник“. Относно влекателното въже — каза Кемпър. — Скъсало се е. „Титаник“ се е понесъл към центъра на урагана.
Въжето висеше като мъртва змия над кърмата на „Уолъс“, скъсаният му край се люшкаше в черните дълбини на четиристотин метра под нея.
Бютера стоеше вцепенен до голямата електрическа лебедка и не можеше да повярва на очите си.
— Как? — извика той в ухото на Кели. — Как можа да се скъса? То беше направено да издържи и по-голямо натоварване от това.
— Нямам представа — провикна се над бурята Кели. — Когато тръгнахме, натоварването му не беше прекалено голямо.
— Издърпайте го дотук, мичман. Ще му хвърлим един поглед.
Мичманът кимна и даде нарежданията си. Спирачката бе освободена и макарата започна да се върти, изтегляйки стоманеното въже от водата. Плътна завеса от пръски изплиска шахтата на въжето. Мъртвото тегло на въжето се явяваше като котва и теглеше кърмата на „Уолъс“ надолу и всеки път, когато се приближеше воден стълб, той се издигаше високо над кормилната рубка и с трясък се стоварваше върху нея, разтърсвайки целия влекач.
Най-сетне краят на влекателното въже се появи върху кърмовата палуба и залъкатуши към макарата, веднага щом спирачката бе сложена. Бютера и Кели се приближиха и започнаха да оглеждат разръфаните нишки.
Бютера гледаше въжето с изкривено от пълно недоумение лице. Той опипа изгорелия му край и погледна безмълвно мичмана.
Мичманът не сподели мълчанието на Бютера.
— Боже господи! — възкликна той с дрезгав глас. — То е било прерязано с ацетиленова горелка.