Охранителят — висок мъж, чието лице беше все още скрито под шала — закрачи още веднъж към Дана. Беше извадил ножа си. Острието му проблесна на светлината на не повече от десетина сантиметра от лявата й гърда. Тя се загърна по-плътно с шубата на Пит и загледа ножа, вцепенена от страх.
— Колко жалко, че не си падате по приказките — разговорливо подхвана Пит. — Тази, която исках да ви разкажа, щеше да ви хареса. В нея се разправя за двама непохватни герои — Злато и Сребро.
Превлов го погледна, поколеба се за миг, после кимна на охранителя да отстъпи назад.
— На вашето внимание, господин Пит. Давам ви пет минути да докажете твърдението си.
— И това е много — отвърна Пит. Той млъкна, за да разтърка окото си, което се бе затворило от засъхващата кръв. — И тъй, имало едно време двама канадски инженери, които открили, че шпионирането може да бъде доходно странично занимание. И те се отърсили от всякакви угризения и станали професионални шпиони в пълния смисъл на думата, като съсредоточили дарбата си върху събирането на поверителни данни за американските океанографски програми, които изпращали по тайни канали в Москва. Злато и Сребро печелели пари, не допускали никакви грешки. От две години насам нямало нито един проект на НЮМА, за който руснаците да не знаели до най-малката подробност. После, когато дошъл момента за изваждането на „Титаник“, Управлението за чуждо разузнаване към Съветските военноморски сили — вашето управление, Превлов — извадило неочакван късмет. Без ни най-малка степен на шикалкавене вие изведнъж се оказвате с не един, а двама души, наети от вас, които се намират в прекрасното положение да получават и предават данни за най-напредналата американска технология по дълбоководни спасителни операции. Имало е, разбира се, и друг фактор от жизненоважно значение, но дори вие тогава не сте го знаели.
— Злато и Сребро — продължи Пит — изпращали редовно доклади, свързани с изваждането на корабокруширалия параход по доста находчив начин. Използвали бръмчащо устройство с акумулаторно захранване, уред, който предава подводни звукови вълни, подобни на хидролокаторните. Трябваше да ги засека, когато операторът на хидролокатора улови предаванията, но тогава ги взех за звуци, причинени от свободно плаващи останки, които се удрят в „Титаник“ от дълбоководното течение. Изобщо не ми дойде наум, че някой може да изпраща кодирани съобщения. Никой не си направи труда да дешифрира тези произволни шумове. Никой, освен човека, който е седял със слушалки на хидротелефонния апарат на борда на „Михаил Курков“.
Пит замълча и огледа присъстващите в салона за хранене. Беше привлякъл вниманието на всички.
— Не подозирахме нищо, докато Хенри Мънк не избра лош момент, за да откликне на физиологическата си нужда. На връщане, докато вървял към задната част на „Сафо II“, той чул бръмчащия уред в действие и решил да го издири — хванал един от агентите на местопрестъплението. Вашият човек вероятно се е опитал да се измъкне с лъжа, но Хенри Мънк беше специалист по уредите. Той е разпознал уреда за свръзка още щом го е зърнал и веднага е разбрал играта. Неговото беше случаят с любопитната сврака. На Мънк е трябвало да му се запуши устата и му е била запушена с удар в основата на черепа с един от фотографските стативи на Удсън. Това поставило в неизгодно положение убиеца, затова той фраснал главата на Мънк в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай. Рибата обаче не захапала въдицата. Удсън се усъмнил, аз се усъмних и на всичкото отгоре доктор Бейли откри раната на врата на Мънк. Но тъй като нямаше начин да се докаже кой е убиецът, аз реших да се залъгвам с версията за нещастен случай, докато изровя достатъчно доказателства, за да насоча обвиняващ пръст. По-късно се върнах и претърсих подводницата. Открих един малко употребяван и много извит фотографски статив и бръмчащото устройство, които нашият дружелюбен шпионин до нас беше скрил с цялата си подигравка в личното шкафче на Мънк. Убеден, че щеше да е губене на време да ги дам за проверка на отпечатъците, като слезем на суша — не ми трябваше гръм от ясно небе, за да ме осветли, че си имам работа с професионалист — оставих статива и уреда там, където ги намерих. Използвах случая, че щеше да е само въпрос на време, преди агентът ви да се почувства самодоволен и да започне отново да се свързва с „Михаил Курков“. И зачаках.