Той спря пред портала, където униформеният пазач на преклонна възраст, след като се осведоми при кого отива, го упъти към Кале Арагън 261-В. Малката живописна къща близнак се гушеше кокетно върху склона на един хълм и гледаше към безукорно чист парк. Сийграм паркира линкълна до тротоара, прекоси малък вътрешен двор с розови храсти и натисна звънеца. Вратата се отвори и страховете му мигом се изпариха — Аделин Хобарт съвсем не изглеждаше изкуфяла.
— Господин Сийграм? — Гласът й беше тих и приветлив.
— Да. Госпожа Хобарт?
— Моля, заповядайте. — Тя подаде ръка и стисна неговата силно като мъж. — Господи! Повече от седемдесет години никой не ме е наричал така. Когато ми се обадихте по телефона във връзка с Джейк, толкова се изненадах, че за малко не забравих да си взема жеритола.
Аделин беше пълна жена, но носеше килограмите си със забележителна лекота. Очите й като че ли се смееха при всяко изречение, а лицето й излъчваше сърдечност и кротост. Тя олицетворяваше всеобщите представи за малка сладка бабка със снежнобяла коса.
— Не ми приличате на човек, който има нужда от жеритол — отбеляза Сийграм.
Старицата го потупа по ръката.
— Ако с това ми правите комплимент, приемам го. — Тя го покани с ръка да седне на едно от креслата в подредения с вкус хол. — Настанете се удобно. Ще останете ли за обяд?
— С удоволствие, стига да не ви притеснявам.
— Съвсем не. Бърт е на игрището за голф да събира топките, тъй че ще ми бъде приятно да ми правите компания.
— Бърт ли? — озадачен я погледна Сийграм.
— Съпругът ми.
— Но аз останах с впечатлението…
— Че все още съм вдовицата на Джейк Хобарт — довърши вместо него тя и се усмихна невинно. — Истината е там, че станах госпожа Бъртрам Остин преди шейсет и две години.
— В армията знаят ли?
— О, да! Много отдавна писах няколко пъти до Министерството на войната, за да ги уведомя за новото си семейно положение. Те обаче всеки път ми отговаряха любезно и уклончиво и продължиха да ми пращат чекове.
— Дори и след като се омъжихте повторно?
Аделин сви рамене.
— Ами аз съм най-обикновен човек, господин Сийграм. Защо да споря с правителството. Щом настояват да пращат парите, кой да иде да им каже, че са луди?
— Малко доходно споразумение.
— Не го отричам — кимна старицата, — особено като включите и десетте хиляди долара, които получих след смъртта на Джейк.
Сийграм се наклони напред и присви очи.
— Военните са ви платили обезщетение от десет хиляди долара? Това не е ли било прекомерно голяма сума за 1912 година?
— Не можете и на половината да сте по-изненадан от мен — отвърна тя. — Да, в ония времена тази сума си беше едно малко състояние.
— Дадоха ли ви някакво обяснение?
— Никакво. Още е пред очите ми този чек, вече толкова години. На него пишеше само „Вдовишко обезщетение“ и беше издаден на мое име. Нищо повече.
— Ако искате да почнем от самото начало.
— От запознанството ми с Джейк ли?
Сийграм кимна.
В продължение на няколко секунди тя остана загледана през него.
— Запознах се с Джейк през лютата зима на 1910 година в Лийдвил, Колорадо. Току-що бях навършила шестнайсет години. Баща ми трябваше да замине в командировка в минните находища, за да проучи евентуалното инвестиране в няколко участъка и тъй като беше малко преди Коледа и аз бях в училищна ваканция, след дълги молби той най-сетне склони да вземе майка и мен със себе си. Влакът тъкмо навлезе в гарата на Лийдвил, когато във високите райони на Колорадо се надигна най-силната от четирийсет години снежна буря. Бушува цели две седмици и повярвайте ми, беше нещо ужасно, като имате предвид, че Лийдвил се намира на височина над три хиляди метра над морското равнище.
— Трябва да е било голямо приключение за едно шестнайсетгодишно момиче.
— Така беше. Татко сновеше насам-натам във фоайето на хотела като вързан бик, майка ми само седеше и примираше от ужас, а за мен всичко беше прекрасно.
— Кога се появява Джейк?
— Един ден двете с майка ми се преборвахме с преспите на улицата, за да стигнем до отсрещния универсален магазин — истинско изпитание, ако ви шиба вятър със скорост осемдесет километра в час при температура двайсет градуса под нулата. Изведнъж незнайно откъде изникна този чудовищно огромен мъж, грабна майка ми и мен под мишници, пренесе ни през преспите и ни стовари пред входа на магазина — дързък колкото си иска.