— А какво ще стане с „Титаник“? — упорстваше Гън. — Ще взривим всичко, свързано с дълбоководния пейзаж, над което работихме месеци наред.
— Приеми това като пресметнат риск — каза Пит. — Конструкцията на „Титаник“ е с по-голяма здравина от повечето кораби, които са на вода днес. Неговите греди, трегери, преградни стени и палуби са непокътнати като в нощта, когато е потънал. Старчето може да поеме всичко, на което го подложим. Нека сме наясно по този въпрос.
— Искрено ли вярваш, че ще има резултат? — попита Сандекър.
— Искрено.
— Бих могъл да ти заповядам да не го правиш. Добре знаеш.
— Да, знам — отвърна Пит. — Разчитам на вас да ме държите в играта до последния рунд.
Сандекър потърка очи, после бавно заклати глава, сякаш да избистри съзнанието си и накрая рече:
— Добре, Дърк, твоя работа.
Пит кимна и се отдалечи.
Оставаха точно пет часа и десет минути.
На дълбочина четири хиляди метра тримата мъже в „Дийп Фадъм“, премръзнали и самотни в едно далечно, сурово обкръжение, наблюдаваха как водата пълзи сантиметър по сантиметър нагоре по стените на кабината, докато накрая заля главната електрическа верига, причини късо съединение и потопи вътрешността на кабината в мрак. После те започнаха да чувстват не на шега щипенето на водата с температура един градус, която обгърна краката им. Мъжете потръпваха при мъчителната мисъл за неизбежната смърт, но въпреки това поддържаха искрицата надежда за оцеляване.
— Веднъж доберем ли се на повърхността — тихо рече Киъл, — ще си взема един ден почивка, та кой каквото ще да казва.
— Все това ли ще си баеш? — попита Чавез в тъмнината.
— Ако щат, да ме уволнят, утре ще спя на работното си място.
Чавез пипнешком потърси ръката на Киъл и я сграбчи грубо.
— Какви ги плямпаш?
— Спокойно — намеси се Мъркър. — След като системата за поддържане на жизнените функции излезе от строя, натрупването на въглероден двуокис започна да му действа. И на мен самия взе да ми се мае главата.
— А на всичкото отгоре и въздухът стана отвратителен — продължи да роптае Чавез. — Ако не се удавим, ще бъдем премазани от корпуса, когато той се разбие, ако пък не бъдем смачкани като черупки на яйца, тогава ще се задушим от собствения си въздух. Не виждам никакво светло бъдеще.
— Забравяте замръзването — вметна язвително Мъркър. — Не се ли покатерим някъде над тази вледеняваща вода, няма да се стигне до другите три вероятности.
Киъл не каза нищо, но се остави на Чавез да го избута в най-горното легло. После и Чавез го последва и седна на ръба с провесени надолу крака.
Мъркър си проби път през дълбоката до чатала вода и отиде да погледне през предния илюминатор. Видя навън само обкръжения като с ореол силует на „Сафо II“ през ослепителните й светлини. Макар другият плавателен съд да обикаляше само на три метра от тях, той нищо не можеше да направи за пострадалата „Дийп Фадъм“, докато и двата съда бяха заобиколени от безмилостното налягане на враждебните дълбини. Щом е още тук, помисли си Мъркър, значи не са ни отписали. Прие като немалко утешение факта, че не са сами. Не че можеше да се разчита кой знае колко на него, но това беше единственото, което имаха.
На борда на снабдителния кораб „Алхамбра“ снимачните екипи от трите най-големи телевизионни мрежи бяха грабнати от бурния вихър на очакването и трескаво се суетяха около техниката си, за да я приведат в готовност. Всяка педя от перилата на палубата на десния борд беше заета от радиожурналисти, които се взираха през бинокли с хипнотична съсредоточеност в намиращия се на две мили от тях „Каприкорн“, а фотографите бяха насочили телеобективите си към водната повърхност между двата кораба. Притисната в един ъгъл на импровизиран пресцентър, Дана Сийграм загърна по-плътно шубата около раменете си и се изправи смело пред дузината новинари, въоръжени с магнетофони, които тикаха в лицето й микрофони, щръкнали като захаросани плодове на клечки.
— Госпожо Сийграм, вярно ли е, че като се опитвате да извадите „Титаник“ три дни по-рано от определения график, всъщност правите последен отчаян опит да спасите живота на тримата бедстващи мъже долу?
— Това е само едно от няколкото разрешения на въпроса — отвърна Дана.