— Хайде, да те вземат дяволите — присъедини се Сандекър. — Надигни се… надигни се!
Ако беше по човешките възможности на съзнанието да повели на 46 328-тонна стомана да се освободи от прегръдката на гроба, който е заемала в продължение на седемдесет и шест дълги години, и да се върне отново към светлината на деня, то мъжете, струпани около хидроскопа, положително щяха да го направят. Но него ден нямаше да се яви психокинетичен феномен. „Титаник“ упорито стоеше заклещен на морското дъно.
— Гадна, плесенясала развалина! — обади се Фаркуър.
Дръмър закри лицето си с ръце, обърна се и с неуверена крачка излезе от помещението.
— Удсън от „Сафо II“ иска разрешение да слезе за бегъл поглед — съобщи Кърли.
Пит сви рамене.
— Получава разрешение.
Сандекър бавно и безсилно се отпусна на един стол.
— Колко ли ще струва провалът? — попита той.
Горчивият вкус на безнадеждността, връхлетял от безжалостната вълна на пълното поражение, изпълни помещението.
— И сега какво? — обади се Джордино, загледан с празен поглед в палубата.
— Това, за каквото сме дошли — отвърна уморено Пит. — Продължаваме със спасителната операция. Утре се залавяме отново с…
— Той помръдна!
Никой не реагира веднага.
— Той помръдна — повтори операторът на хидролокатора; гласът му трепереше.
— Сигурен ли си? — прошепна Сандекър.
— Залагам живота си.
Спенсър беше толкова изумен, че не можеше да говори. Само гледаше екрана на хидролокатора с пълно неверие. Накрая устните му се размърдаха.
— Последица от сътресенията! — каза той. — Последицата от сътресенията причини закъсняла реакция.
— Издига се — извика операторът на хидролокатора и удари юмрук в облегалката на стола си. — Тази приказна стара гемия се изтръгна от тинята. Тръгва нагоре.
48.
Отначало всички бяха като онемели и не можеха да помръднат. Мигът, за който се бяха молили, за който се бяха борили в продължение на осем мъчителни месеца, се бе прокраднал зад гърба им и те някак не бяха в състояние да приемат, че действително е настъпил. После наелектризиращата вест започна да достига до съзнанието им и всички се развикаха в един глас като тълпа от космически инженери по време на пускане на ракета.
— Давай, миличък, давай! — крещеше Сандекър радостен като ученик.
— Размърдай се, мамка ти! — викаше Джордино. — Размърдай се, размърдай се!
— Хайде, тръгвай, огромен, красив, ръждясал, стар плаващ дворец такъв! — мърмореше Спенсър.
Изведнъж Пит се спусна към радиопредавателя и стисна рамото на Кърли като в менгеме.
— Свържи се бързо с Удсън на „Сафо II“. Кажи му, че „Титаник“ е тръгнал нагоре и да се пръждоса от пътя му, преди да е налетял на него.
— Все още държи курс към повърхността — каза операторът на хидролокатора. — Скоростта на издигането се увеличава.
— Още не сме се преборили с бурята — продължи Пит. — Сто и едно неща могат да ни се изпречат на пътя, преди той да се е появил на повърхността. Ако поне…
— Да — прекъсна го Джордино — като например, ако поне мократа стомана издържи на уплътнението си, или ако аварийните клапани устоят на внезапното спадане на водното налягане, или ако корпусът не си науми да се пръсне, пропука или експлодира. Това „ако“ е страхотно важна дума.
— Продължава да се издига, и то бързо — предаде операторът на хидролокатора, загледан в екрана. — Сто осемдесет и два метра за последната минута.
Пит се обърна към Джордино.
— Ал, намери доктор Бейли и пилота на вертолета и се озови във въздуха с бързина, сякаш полудял бик те ръга в задника. После, веднага щом „Титаник“ се стабилизира, спусни се върху бака му. Все ми е едно как ще го сториш — с въжена стълба ли, с лебедка ли, или с единична самолетна седалка — ако трябва кацни принудително с вертолета, но ти и добрият доктор се спуснете час по-скоро и разбийте капака на люка на „Дийп Фадъм“, за да извадите онези мъже от адската дупка!
— Считай, че сме вече на половината път — ухили се Джордино. Той беше прекрачил прага на помещението, преди Пит да даде следващото си нареждане на Спенсър.
— Рик, бъди готов да изкачиш портативните дизелови помпи върху борда на лайнера. Колкото по-бързо изпреварим някакви течове, толкова по-добре.