— Стига си се туткал, ами отвори това проклето нещо — прогърмя гласът на доктор Бейли зад гърба му. — Всяка секунда ни е скъпа.
Джордино пое дълбоко въздух и се напъна с цялата сила на здравото си като на бик тяло да завърти колелото. То помръдна със сантиметър. Мъжът отново опита и този път успя да го завърти наполовина, после колелото започна да се върти лесно, след като въздухът вътре в подводницата изсъска навън и налягането върху уплътнението се освободи. Когато в края на нарезите си ръчното колело се разхлаби, Джордино повдигна капака на люка и надникна в мрака под него. Застояла, гранясала миризма се надигна и се заби в ноздрите му. Сърцето му се сви, когато, след като очите му привикнаха с тъмнината, той видя, че водата се плиска само на четирийсет и пет сантиметра под горната преграда.
Доктор Бейли го избута, провря огромното си тяло през люка и слезе по вътрешната стълба. Ледената вода защипа кожата му. Той се изтласка от стъпалата и заплува кучешката към предната част на подводницата. В следващия миг ръката му напипа нещо меко в слабата светлина. Беше крак. Той продължи да опипва от коляното нагоре и стигна до торса. Ръката му излезе от повърхността на водата, стигаща до раменете му, и докосна лице.
Бейли се придвижи по-близо и почти заби нос в лицето в тъмнината. Опита се да провери пулса, но пръстите му бяха вкочанясали от студената вода и той не успя да улови признак нито на живот, нито на смърт. Но изведнъж очите на лицето трепнаха и се отвориха, устните се размърдаха и се чу шепнещ глас:
— Разкарай се… нали ти казах… днес почивам…
— Мостик? — изстърга през високоговорителя гласът на Кърли.
— Тук мостикът — отвърна Гън.
— Готови за връзка с вертолета.
— Продължавайте.
Настъпи пауза и след малко дрезгав непознат глас огласи мостика.
— „Каприкорн“, тук лейтенант Стърджис.
— Тук командир Гън, лейтенанте. Чувам ви високо и ясно. Край.
— Доктор Бейли влезе в „Дийп Фадъм“. Моля, бъдете в готовност.
Краткият застой на операцията даде възможност на всички да огледат по-добре „Титаник“. Той изглеждаше крайно практичен и съвсем оголен без внушителните си комини и мачти. Стоманените плоскости на външните му стени бяха на петна и ръждясали, но черната и бялата бои на корпуса и надстройката не бяха изгубили лъскавината си. Видът му беше доста мърляв — като противна дърта проститутка, която живее със спомените за по-добрите времена и за отдавна повехналата красота. Страничните отвори и прозорчетата бяха покрити с грозната сива мокра стомана, а някога безукорно чистите палуби бяха плесенясали и задръстени от дълги с километри проядени въжета. Празните лодбалки за спасителните лодки сякаш се протягаха нагоре с гневни молби да им бъде върнато отдавна изгубеното им съдържание. Общото впечатление от презокеанския лайнер върху вълните въздействаше като свръхестествен предмет в сюрреалистична картина. И все пак от него лъхаше някаква необяснима ведрина, която не можеше да се опише.
— „Каприкорн“, тук Стърджис. Край.
— Тук Гън. Обадете се.
— Господин Джордино ми даде знак с три пръста, последван от вдигнати палци. Мъркър, Киъл и Чавез са все още живи.
Настъпи необикновена тишина. Тогава Пит отиде до аварийното командно табло и натисна бутона на сирената. Над вълните се разнесе пронизителен вой.
В отговор запищя силно и свирката на „Модок“ и Пит видя как иначе сдържаният Сандекър се разсмя и хвърли високо във въздуха шапката си. „Монтъри Парк“, „Алхамбра“ и накрая „Бомбърджър“ също се присъединиха и около „Титаник“ настъпи пълна какофония от сирени и свирки. За да не остане по-назад, „Джюно“ се приближи и подсили лудешката дандания с гръмък салют от лафета на двайсетсантиметровото си оръдие.
Това беше момент, който никой от присъстващите нямаше да изживее повторно. А Пит за първи път, откакто се помнеше, почувства как по бузите му се стичат струйки горещи сълзи.
49.
Слънцето в късния следобед вече докосваше върховете на дърветата, а Джийн Сийграм продължаваше да седи отпуснат на една пейка в парка Ийст Потомак и съзерцаваше Колта в скута си. „Сериен номер 204 783, говореше си той наум, предстои ти да си свършиш работата, за която си произведен.“
Пръстите му едва ли не с любов погалиха цевта, барабана и ръкохватката. Самоубийство — това като че ли щеше да е най-доброто разрешение, с което да прекрати пропадането си в дълбоката депресия. Той се зачуди как тъй не му е минавала такава мисъл досега. Край на неудържимите сълзи посред нощ. Край на чувството за безполезност или на глождещата го отвътре мисъл, че животът му е явна преструвка.