— А какво може да попречи на десети?
— Нищо, освен смъртта на президента, която ще спре работата на Сената за седем дни. Все пак президентът ми изглежда здрав, може би малко напълнял, но не ми подхожда да коментирам това.
Марк възнамеряваше да го попита за Бей, когато административният директор погледна часовника си.
— Е, аз трябва да вървя. Трябва да отида първи, да подготвя всичко, така че сенаторите да не забележат отсъствието ми.
Марк му благодари. Ликам взе сметката и я подписа.
— Винаги когато ви потрябва информация не се колебайте да ме потърсите.
— Разбира се — отвърна Марк.
Дебелият административен директор се отдалечи забързано с клатушкаща се походка. Марк се замисли над чашата си с кафе. Мъжът през три маси от неговата бе изпил своето и очакваше следващия ход на Марк. Проклетите звънци иззвъняха отново. Този път само веднъж, за да покажат, че в Сената се провежда гласуване. След като то приключи, сенаторите отново ще се пръснат по заседания на комисии. Звънецът откъсна Марк от мислите му.
Отново се върна в канцелариите на комисията по външна политика и попита дали може да се срещне с мистър Кенък.
— За кого да му предам? — поинтересува се секретарката.
— Андрюз. Студент съм от Йейл.
Тя вдигна телефона, натисна две цифри и предаде някому това, което Марк й бе съобщил.
— Той е в стая 4491.
Марк й благодари и отиде в стая 4491, която се оказа малко по-нататък по коридора.
— Е, Андрюз, какво мога да направя за вас?
Марк се изненада от внезапния въпрос, но бързо се съвзе.
— Събирам материали за дипломната си работа, мистър Кенък, която е посветена на дейността на сенаторите. Мистър Ликам каза, че вие сте човекът, с когото трябва да разговарям. Бих искал да знам дали сенаторите Пърси и Пиърсън са били в Сената в четвъртък, трети март, в десет и половина, на заседание на комисията по външната политика?
Кенък се приведе над един червен бележник.
— Пърси, не — замълча за момент. — Пиърсън, също не. Нещо друго, мистър Андрюз? — Очевидно нямаше време за губене.
— Не, благодаря.
Марк се насочи към библиотеката. Беше изненадан; кръгът се стесни до петима сенатори, ако хората от Бюрото бяха чули правилно, че техният човек сутринта на десети март е бил в Сената. Прегледа бележника си: всеки от оставащите заподозрени — Бей, Бърд, Декстър, Дънкън и Торнтън — бе присъствал на заседанието на законодателната комисия и участвал в дебатите в Сената. Петима мъже, а мотив?
Проследиха го да излиза от стаята и да взема асансьора за партера. Отиде до обществения телефон във фоайето, близо до входа откъм Конститюшън авеню, за да се обади на директора.
Набра прекия му телефон.
— Юлий.
— На кой номер си?
Марк му го съобщи. Директорът му позвъни след няколко секунди.
— Пърси и Пиърсън отпадат. Остават петима и общото между тях е, че са участвали в обсъждането на законопроекта за контрол върху оръжията.
— Добре. Очаквах го. Справяш се, Марк, но нямаме време. Остават ти само четиридесет и осем часа.
— Да, сър.
Изщракване в слушалката.
Изчака малко и се обади в „Уудро Уилсън“. Там, както винаги, се забавиха доста, докато открият Елизабет. Какво можеше да й каже за снощи? Ами ако директорът бе прав, и баща й…
— Доктор Декстър.
— Кога свършваш работа, Лиз?
— В пет часа, скъпи — весело отвърна тя.
— Мога ли да мина да те взема?
— Ако желаеш. Вече знам, че намеренията ти са почтени и благородни.
— Слушай, трябва да се разберем нещо. Вчера ти казах какво чувствам. Същото важи и сега.
— Ще се видим в пет, Марк.
— До пет часа, Лиз.
Марк се опита да не мисли за Елизабет. Прекоси улицата на път към градината на Капитолия. Седна под едно от дърветата между Върховния съд и Капитолия. „Защитен, помисли си той, от закона и правосъдието, между конституцията и независимостта.“ Кой би посмял да му стори нещо тук, в сърцето на Вашингтон, любимото място на служителите в Сената, на юристите от Върховния съд и на охраната на Капитолия. По Първа улица мина синьо-бял туристически автобус, който закри от погледа му фонтаните пред Върховния съд. Туристите ахкаха пред белокаменната красота на Вашингтон.