Марк не отвърна нищо.
— Сега слушай, и то внимателно — продължи директорът. — Зная, иска ти се да повярваш, че всичко това е просто съвпадение и че нашият човек е сред останалите четирима — но аз разполагам само с двайсет и шест часа преди президентът да излезе от Белия дом и трябва да приема фактите такива, каквито изглеждат. Искам да хвана заговорника, който и да е той, и ще го направя, без да рискувам живота на президента. Кога е следващата ти среща с момичето?
Марк вдигна поглед.
— В осем часа в „Мейфлауър“.
— Защо? Защо в „Мейфлауър“?
— Не зная, сър. Каза само, че е много важно.
— Хм, мисля, че трябва да отидеш, след което веднага да ми докладваш.
— Да, сър.
— Не разбирам защо в „Мейфлауър“. Отваряй си очите!
— Да, сър.
— Сега е осем без десет, по-добре тръгвай. Между другото, все още нямаме успех с двайсетдоларовите банкноти. В момента работим върху последните осем, но досега не сме открили отпечатъци от мисис Казефикис. По-добри са новините, свързани с Гербах, немеца. Установихме извън всякакво съмнение, че по време на престоя си в Родезия и преди смъртта си не е имал никакви връзки с ЦРУ, така че и този проблем отпада.
На Марк не му пукаше за двайсетдоларовите банкноти, за шофьора немец, за мафията или за ЦРУ. Цялата му усилена работа водеше право към Декстър. Напусна кабинета по-отчаян, отколкото бе дошъл.
Озовал се отново на улицата, той реши да стигне пеша до „Мейфлауър“ с надеждата да се поосвежи. Не забеляза, че по Пенсилвания авеню, покрай Белия дом и до самия хотел го проследиха двама мъже.
Директорът натисна бутона и в кабинета веднага влезе Елиът.
— Елиът, ти беше прав за „Мейфлауър“. Какво направи по въпроса?
— Там вече има двама от нашите, сър, и още един, който следи Андрюз.
— За първи път след трийсет и шест години мразя работата си — каза директорът. — Ти се справи много добре, Елиът, и съвсем скоро ще мога да ти кажа за какво беше цялата тази дандания.
— Да, сър.
— Проучи тези пет души. Не пропускай нищо.
— Да, сър.
— Благодаря ти.
Елиът напусна безшумно стаята.
„Проклетникът няма сърце. Не може дясната ти ръка да няма сърце. Но това го прави много полезен в тази ситуация. Когато всичко свърши, ще го върна в Охайо и…“
— Казахте ли нещо, сър?
— Не, мисис Макгрегър. Просто полудявам тихичко. Не се тревожете за мен. Когато онези с белите престилки дойдат да ме приберат, просто подпишете формулярите в три екземпляра и въздъхнете с облекчение.
Мисис Макгрегър се усмихна.
— Новият ви костюм е много хубав — каза директорът.
Тя се изчерви.
— Благодаря ви, сър.
Марк мина през въртящата се врата на хотел „Мейфлауър“ и огледа фоайето. Търсеше Елизабет. Как му се искаше да я види, да сложи край на своята неискреност и да си изяснят всичко. „Всичко е просто съвпадения“, повтори си той. Не успя да я открие и се настани удобно на фотьойл близо до затворения бар.
В другия край на фоайето един мъж си купи „Вашингтон Поуст“ от щанда за вестници. Марк не забеляза, че онзи въобще не го чете. Елизабет се приближи до него, придружена от сенатора Декстър. По дяволите, само това му липсваше!
— Здрасти, Марк. — Тя го целуна леко по бузата.
„Юда показва на фарисеите кого да убият?“
— Марк, бих желала да се запознаеш с баща ми.
— Добро утро, сър.
— Добро утро, Марк. Радвам се, да се запознаем. Елизабет ми е говорила много за теб.
„И какво ще ми кажете вие?“, помисли си Марк. „Къде сте били на двайсет и четвърти февруари? Къде ще бъдете утре?“
— Марк, добре ли си? — попита Елизабет.
— Да. Извинявайте, господин сенатор. Приятно ми е да се запознаем.
Сенаторът го изгледа особено.
— Добре, трябва да тръгвам, скъпа — денят ми е много натоварен. Ще се видим, както обикновено, утре на обяд.