— Да. Благодаря. Навярно ще го направя.
Когато Синди се намираше на най-горното стъпало на стълбата, Ейделман каза:
— Синди, утре бъди внимателна. Нали знаеш, проблемът с това земетресение…
— Ейделман, няма да има никакво земетресение — отвърна девойката. — Ясно е.
— О! — произнесе той.
Надяваше на същото. Много се надяваше.
Ейделман вървеше към къщи по улиците на Стауз Конърс, под сводестите куполи на дъбове и кленове, през утринното безмълвие на малкото градче.
Тишината на утрото се нарушаваше само от лая на кучета и от шумоленето на миналогодишни листа под гумите на автомобилите. Сякаш на този свят не бе останало нищо друго, освен Ейделман и залятата от слънцето улица. Въобще нищо. Но този факт не го безпокоеше. Беше привикнал към тишината, бе привикнал и към мълчанието. Целият му живот бе вписан в рамките на тишината и самотността: когато беше на деветгодишна възраст, баща му бе заминал нанякъде и не се беше завърнал, майка му почина, когато навърши двайсет и четири.
Сега тази пустота бе запълнена от мисълта за машината. Страхът и тревогата пронизваха с електрическите си заряди тялото на Ейделман. Той даже се страхуваше да помисли за евентуален неуспех.
Ейделман бе чувал за предсказанието, така както го знаеха всички в Стауз Конърс, а може би в целия щат. И никой не повярва. Над такива неща е леко да се присмееш, особено ако се вземе под внимание, че предсказанието на доктор Бернхъм съвпадна с излизането на знаменитата книга за земетресението в Лос Анжелис — земетресение, което той не бе могъл да предскаже. Над книгата му издевателствуваха всички утринни комедийни шоута. Да, освен това и тази нелепа точност… По думите на Джейк Бернхъм, земята трябваше да потрепери в сряда, на двайсет и трети март, точно в пет часа сутринта и именно в град Стауз Конърс, щат Мисури.
Когато в новините съобщиха за предсказанието, жителите на града повдигнаха рамене и сякаш като че ли нищо не се е случило се върнаха към обичайния си живот. И Ейделман постъпи точно така.
Но само до миналата нощ. До този сън.
Той сънува, че стои на външния вход на старата, олющена къща, която бе наследил от майка си. На двора бе ясно и слънчево. Пред вратата видя Сидни, беше облечена с униформената си престилка. Косите на девойката искряха от слънцето, некрасивото й лице светеше от радост. Тя се усмихваше, а зъбите й бяха бели-бели.
Ейделман се спусна към нея откъм входа на къщата и тръгна по пропуканата, обрасла с трева пътека. Земята се разклати под краката му — така, както късче хартия кръжи в въздуха при затишие или както се разбягват кръговете от камък, хвърлен в спокойна вода. Чувството бе такова, че сякаш планетите се бяха откъснали от котвата си. Той дочуваше как къщата зад него се руши. Гредите й трещяха и се чупеха като сухи пистолетни изстрели, а мертеците се разцепваха със звук на скъсани сухожилия. Мазилката, която се сипеше, шумеше като изсъхнали листа.
Ейделман дочу всички тези звуци и ги възприе с част от съзнанието си, но те му се струваха далечни и незначителни, като шум от превозни средства по оживена улица. Цялото му внимание се прикова към Синди и към открилата се в земята широка цепнатина, която ги разделяше. Пътечката изчезваше под краката й и се плъзгаше в недрата на планетата, а девойката падаше в бездната, като напразно се опитваше да се захване за сипещата се почва, разтворила уста в беззвучен вик. Ейделман направи крачка към нея и й протегна ръка, опитвайки се да удържи равновесие въпреки бясното клатене, но Сидни пропадаше под земята, а разпуканият асфалт на пътечката се подуваше пред него и го поваляше на земята. Раздаде се грохот, сякаш сто врати се бяха затръшнали наведнъж, после земята потръпна за последен път и замря.
Ейделман се изправи на крака. Цепнатината се затвори. Той стоеше самотен пред суха пустинна равнина, където не се забелязваше нито тревичка.
… След като се събуди, Ейделман видя машината, чиито пламтящи контури се очертаваха върху тъмния таван. И вече знаеше, че може да я направи. Беше длъжен.
Домът, който бе наследил от майка си, се намираше на широка сенчеста улица, зад потъмняла от дъждовете ограда. Къщата беше на почти сто години и бе неумолимо грохнала. Прозорците на тавана й наблюдаваха с пусти очи изпод провисналите керемиди на покрива. Пантите им бяха ръждясали. Тръгнала откъм тавана, отдавна положената боя се белеше като змийска кожа. По паркета, някога гордост на майка му и бивш източник на грижите й, който сега беше доста надраскан, глухо звучаха самотните стъпки на Ейделман. Той се стараеше да поддържа порядък в дома си — по протрития килим нямаше прашинка, по кухненските съдове нито петънце, но всичко беше покрито с оттенък на овехтялост и посърналост, като на стара пожълтяла фотография. Ейделман нямаше нито време, нито пари, за да поддържа дома си така, както правеше майка му, след като баща му го напусна, когато част от стаите се даваха под наем и в къщата цареше младост и веселие.