Дмитрий Биленкин
Да настигнеш орела
— Внимавай, не отлитай много далече! — Момчето кимна и веднага забрави наставлението. И как не! Слънцето грее, мама се грижи, всичко е наред и няма какво повече да се мъдрува.
То стоеше на покрива на къщата, напрегнато като тетива. Глезените и китките му бяха обхванати от лъскавите гривни на малки двигатели, а шлемът и широкият колан на антигравитатора го правеха да прилича на звездолетец — също такъв стегнат, мъжествен, екипиран. Чувствуваше, че и мама му се любува.
— Мили, чу ли какво ти казвам!
— Ех, мамо…
Момчето обидено подсмръкна. Примижало от слънцето, то застана в стартова поза. Ето така! „Екипажът е готов, капитане! Ест, капитане! Отлитаме в Пространството, капитане!“
Какво общо има тук мама?
Старт!
Сякаш нечия ръка меко и властно го прихвана под краката, повдигна го, така че от тила до петите го полазиха студени тръпки и — ух! — сърцето му учестено затуптя, когато плоският покрив, мама на покрива и дърветата около къщата плавно и бързо започнаха да потъват надолу.
Те се смаляваха, сякаш се свиваха, а светът наоколо, отдалечавайки хоризонта, се разширяваше. Въздухът стана осезаем и зрим. Той приятно струеше край вертикално устремилата се фигура на момчето и прозрачен, ободряващ, слънчевосин, изпълваше всичко от единия, губещ се в далечината край на Земята, до другия. Леко небрежно и гордо момчето помаха на майка си. Сега тя беше станала съвсем мъничка. Земята се отдалечаваше все повече, ставаше плоска, багрите й загрубяваха, наливаха се с мътна синева. Такава Земята никога не му се харесваше. То наведе глава, биодатчиците на шлема уловиха безмълвната заповед и ето, вече се рее, снижавайки се към проблясващото сребро на далечното езеро.
Предишният антигравитатор, с който си служеше, когато беше на пет години, леко шумеше при полет, а този нов „Икар“ е абсолютно, дивно беззвучен. Нито ръката, нито кракът ти увисват във въздуха, както ставаше преди — мечта, а не машина!
Но какво толкова особено има тук? Вчера хубава машина, днес отлична, утре още по-съвършена, иначе не би и могло. Нали и машините стават възрастни.
Близо до Земята отделните въздушни потоци станаха по-осезателни. Тялото се плъзгаше в струите; ту по-топли, ту по-хладни, нагоре-надолу, като от хълм на хълм, като от вълна към вълна. Доволно, момчето замижа.
Дори така то знаеше над какво лети. Сухо и тръпчиво мирише на трева — поляната край горичката. Сега лекичко се люшна — низината. Топъл смолист аромат от земята — над борова гора е. Влажна прохлада с мирис на глина — брегът на езерото. Ароматна струя от цъфналите шипкови храсти…
А сега! Нещо у него се изпъна като пружина. С отворени очи и протегнати напред ръце то се втурна косо надолу и надолу, като таран, към приближаващата се стена на дърветата. Всичко наоколо му стремително се носеше и се сливаше. То беше ракета, то летеше в атака, пред него бе влажна тропическа гора на чужда планета, там на живот и смърт водеха бой негови другари и то, жертвувайки себе си…
Пак същата мека и властна ръка го подхвана точно пред извисяващите се един до друг стволове и като преодоля претоварването, го издигна над гората. Както винаги… Беше обидно, че пренебрегваха волята му, но всеки път, когато, замряло от сладкия ужас, то опитваше ето така да се вреже в преградата, спасителната намеса на автомата му доставяше неволно облекчение. Защото освен хазарт и упоение все пак имаше и страх, съвсем мъничък, но все пак страх, че автоматът няма да го опази. Ала той винаги го опазваше, другояче не можеше и да бъде.
Момчето си пое дъх. Върхарите на гъстата борова гора, над която плуваше, понякога откриваха долу тъмни бездни със скатове от мъхести клони; оттам полъхваше влажен мирис на гъби. Разбира се, че можеше да се гмурне и спокойно да изследва една такава „пещера“, но не, енергията му изискваше друг вид разред.
То рязко се стрелна нагоре и започна да се премята и преобръща, докато всичко зелено, светлосиньо и слънчево се завъртя пред очите му в едно многоцветно колело. Тогава легна по гръб.
Лека-полека светът застана на мястото си. Сега в него цареше тишина и покой.
Ослепителната белота на редките купести облаци мамеше погледа, но не беше това, което момчето търсеше. Вътре в облаците е влажно, студено и скучно. Облаците стават само за шумна игра на криеница, когато пред теб има толкова белоснежни, съблазнителни отдалеч пещери, безтегловни арки, причудливи мостове, но всичко това е неустойчиво, изменчиво и е нужно точно пресмятане, иначе облаковото скривалище изведнъж може да се разпръсне, и то в най-неподходящия момент. Да, да се играе там на криеница е чудесно! А и да се търсят дъги. Дъги там, разбира се, има много, но трябва да намериш най-великолепната, такава, че всички да признаят — по-хубава няма.