— Да, защо?
— Защото ми се иска всичко да е същото, както когато сте живели двамата. — Вървеше след нея как послушно паленце. — Е, освен организацията за през нощта.
Тя спря толкова внезапно, че той почти се блъсна в нея.
— Какво имате предвид?
Изненадан от реакцията й, Райлън изучава лицето й в продължение на няколко секунди.
— Имам предвид, че няма да спим заедно. Или греша?
Способността му да разчита времето беше една от причините да бъде толкова добър актьор. И сега, между обяснението и последвалия въпрос, остави стратегическа пауза — кратка, но очевидна.
Беше имал намерение да я подразни отново. Ала докато я наблюдаваше как отмята косата от челото си, си даде сметка, че очаква сериозен отговор. През цялото време фантазията да спи в едно легло с нея се бе таяла дълбоко в подсъзнанието му. И ето че неочаквано бе изскочила иззад прикритието си.
Желаеше тази жена.
— Мистър Норт, някои жени сигурно биха посрещнали с въодушевление подобна забележка. Но не и аз. Изобщо не се чувствам поласкана, че ми предложихте да спя с вас.
Едната му вежда се повдигна в характерна гримаса.
— Не съм ви предлагал. Ако беше така, нямаше да го направя толкова изтънчено. Просто щях да ви попитам.
Последва кратка пауза, преди тя да каже:
— Е, спестете си труда.
И като се извърна, продължи напред. Той тръгна зад нея, подхвърляйки забележки за къщата и за това колко много му харесва.
— Благодаря ви. Това беше първият ми избор, когато с Чарли решихме да си купим дом. Струва ми се, че той предпочиташе нещо по-традиционно, но аз го убедих да вземем тази.
Райлън разбра защо тя обичаше къщата толкова много. Не се дължеше на мебелите, килимите и завесите. Красотата и се криеше в белите стени, във високите тавани с висящи от тях голи крушки, в настланите с теракота подове. Мебелировката и украсата бяха сведени до минимум, но всяко нещо си беше точно на мястото. Нищо не разсейваше вниманието от великолепната гледка, разкриваща се оттатък стъклената стена.
— Винаги ли постигахте своето?
Тя се спря, за да го пропусне да влезе пръв в стаята за гости. Без да среща погледа му, отговори тихо:
— Не. Не винаги.
— А тази къща ставала ли е повод за спорове помежду ви?
Вместо отговор, тя посочи с ръка към облицованите с огледала врати на гардероба.
— Можете да разопаковате багажа си или да оставите Алис да го направи вместо вас. Банята е ето там. — Показа му свързващата врата. Във вградената секция имаше барче и малък хладилник. — Смятам, че нищо няма да ви липсва. Ако ви е нужно нещо, обърнете се към Алис или към мен.
— Защо ми се струва, че се намирам в летен лагер? „Взе ли си четката за зъби? А одеялото? Е, добре. Ела да целунеш мама за довиждане!“
Кирстен не му обърна внимание.
— Мел каза, че искате да разгледате албумите със снимки на Чарли. Оставих ги в кабинета. Той е края на коридора. А сега, ако ме извините…
— Защо не ме харесвате?
По дяволите, беше му омръзнало! Би могъл да измисли хиляди начини да държи устата й заета но да бълва инструкции като сержант на строево обучение беше последният от тях. Нямаше представа кой би бил първият, тъй като все още бе завит само с плажната кърпа, но прекоси стаята с три гневни крачки и застана пред нея.
Прямотата му я извади от равновесие. Задържайки погледа си на височината на гърдите му, тя отвърна:
— Харесвам ви достатъчно.
— Показвате го по много странен начин.
— Опитвам се да бъда гостоприемна.
— На гостоприемство мога да се порадвам във всеки хотел.
Почти я бе притиснал към остъклената стена, осигуряваща чудесен изглед към океана. Беше шокиран, когато, за да се освободи, тя се блъсна в него. И тогава научи две важни неща: не носеше сутиен и не само не обичаше да я дразнят, но и да се чувства натясно.
— Какво искате от мен, мистър Норт?
Ако знаеше истинския смисъл на въпроса си, едва ли би го задала. Той веднага би могъл да й отговори, посочвайки й очевидното, затова каза първото нещо, което му дойде наум:
— Искам да ме наричате по име.
— Точно това правя.
— Наричате ме мистър Норт, а не Райлън.
— Това ли е първото ви име?
— Не, но ще свърши работа.
— Добре. Вие също можете да ме наричате Кирстен.
— Благодаря. А сега ми кажете защо не ме поглеждате!
— Какво?
— Много добре ме чухте.
— Гледам ви.
— Не. Попадам в полезрението ви съвсем случайно. Откакто съм дошъл тук, нито веднъж не сте ме погледнали в лицето. — Мислеше си, че ако може да я гледа, да наблюдава устните й, тялото, босите й крака, рискувайки да се изложи, като издаде възбудата си изпод плажната кърпа, тя сигурно би го погледнала. Желанието му само подсилваше обзелото го нетърпение. И повтори гневно: — Защо не ме поглеждате?