Това изпрати странна тръпка на възбуда из тялото й. Убедеността, че в някои случаи, вероятно в повечето случаи, той е по-силен от нея, по-силен от Породите, които тя познаваше. Той бе мъж, който разбираше и вярваше в законите на земята. В справедливостта. Но също така бе мъж, който разбираше, че тези закони имат своите ограничения.
Тази нощ неговите закони и неговата справедливост не съществуваха. И тя съжаляваше за това. Не бе искала да го повлича в света си.
Откъсвайки поглед от него, тя приведе глава, съсредоточавайки се върху собствените си оръжия и върху подготовката за предстоящата нощ. Едва се бе съмнало. Пътуването от Броукен Бът до Ийст Парк бе минало по график. Разбира се, факта, че вятърът сякаш побутваше джипа им, бе помогнал доста. Ланс бе нарушил всички ограничения на скоростта и бе шофирал със спокойна ефективност, която я бе изнервила.
Беше говорил малко. Погледа му бе свиреп, а изражението безизразно. Дори бяха закусили преди да си вземат стая и в мига щом затвори и заключи вратата след тях, той бе взел металното куфарче и бе започнал да сглобява пушката.
Хармъни бе последвала примера му, започвайки със собствените си ритуали преди битка. Но сега всичко бе различно. Тя потърси вътре в себе си онова ледено ядро, заради което бе наречена Смърт, и осъзна, че то вече не съществува. Вместо да чувства изгарящата жажда за отмъщение вътре в себе си, сега тя усети само съжаление.
Емоциите се надиха в нея, завихриха се в гърдите й, карайки я да се чуди как успява да диша без да я задушат. Сякаш след чифтосването нещо вътре в нея се бе променило; частта от нея, която бе толкова важна и която я бе карала да убива с такава лекота. Тази част сякаш сега… липсваше.
Тя поклати рязко глава, мръщейки се, докато опитваше да намери смисъл в мислите си. Нима умението да обича е било винаги част от нея? Никога не го бе усещала преди, никога не бе изпитвала нужда да обича, докато не срещна Ланс.
Оставяйки настрани пълнителите, които държеше, тя притисна ръка към корема си, а пръстите й неусетно го погалиха. Бебе. Какво трябваше да прави с едно бебе?
Но ръцете й копнееха да го прегърнат. Затваряйки очи, тя помисли, че ще види мъничко личице с черната гъста коса на Ланс, ще види целият свят в тъмносините му като нощ очички. Вероятно малко момченце, което ще знае какво е да се смее.
Ледена тръпка премина през тялото й щом отвори очи и стана от леглото. Защото не бе видяла тази спокойна картина, която желаеше, а лабораториите и бебешки плач, който отекваше между студените каменни стени, докато бебетата плачат за внимание, а в писъците им се долавя отчаяна нужда от топлина.
Малки личица изкривени от гняв; очи, гледащи света с наранена ярост, на които отговарят единствено виковете и плача на другите, споделящи тяхната съдба.
— Обикновено толкова ли си изплашена преди работа? — Гласът на Ланс проби кошмарните спомени от миналото и тя се обърна, за да го погледне. — Трябва да тръгваме.
Страх и гняв се стегнаха на възел в стомаха й, карайки я да потърка с длани настръхналите си ръце.
— И къде отиваме?
Погледа на Хармъни се насочи към него, когато Ланс отново разглоби пушката и прибра частите й в куфарчето.
— Първата ми идея беше по-добра. — Тя дишаше плитко и забързано. — Дейн ще ни скрие, докато детето се роди. Ще бъдем в безопасност. Бебето ще е в безопасност.
Ланс затвори куфарчето, вдигна го от масата и го постави на пода. Наблюдавайки я внимателно, той се облегна отново назад на стола, отпусна ръце около тялото си и я изгледа решително.
— Ако започнем да бягаме сега, никога няма да спрем. Нито нашето дете. — Гласът на Ланс бе твърд и категоричен.
Това бе част от Ланс, за която трябваше да признае, че я кара да се замисля. Доминантността бе като огън в сините му очи и в изсечените контури на лицето му. Част от нея откликваше на грубата мощ, струяща от него. Караше я да иска да му се подчини, да му даде всичко, което пожелае.
Но точно сега той искаше душата й.
— Не мога да ти позволя да го направиш. — Тя вирна брадичка щом видя, че погледа му става по-твърд. — Имаме прекалено много за губене и прекалено много опасности, които могат да ни последват.
— Разбира се, че ще ни последват. — Усмивката му бе скована и сдържана. — Изгубихме ги в Болдър, но съм сигурен, че скоро ще успеят да ни настигнат.