— Ние се борим, за да оцелеем. Да обичаме. Волята на земята ще бъде, Хармъни. Бягството няма да промени това. Няма да спаси никой от нас.
Лицето й се сви от болка, когато тя се извърна от него, сгушвайки се настрани. Тялото й трепереше, когато той я притисна отново.
— Ти се бориш да живееш — каза Ланс нежно, обвивайки тяло около нейното. Усети как топлината му потича към нея, а душата му се освобождава. — Бори се за нас сега, Хармъни. Ти се бори за живота си, сега ми помогни да се борим за нашата любов.
Тяхната любов.
Хармъни се втренчи в стаята, наблюдавайки как бледите пръсти на зората надникват от двете страни на тъмните завеси. Това ли чувстваше тя? Това ли бе, което усещаше през цялото време? За това ли не можеше да избяга от него?
Не беше в неин стил да остава, когато знаеше, че опасността надвишава шансовете за бягство. Не беше в неин стил да позволява на някого да разрушава вътрешните й защитни сили. Но Ланс бе направил точно това — с топлината на тялото му, течаща към нея, с насладата от докосването му, мъчителното осъзнаване, че той е бил създаден за нея.
Чифтосване. И той бе приел това чифтосване, беше приел нея, сякаш я познаваше през целия си живот. Защото ветровете му шепнеха.
— Какво казват? — попита тя. — Ветровете. Какво казват за мен?
— Че си дива и непоправима. — Следа от веселост прозвуча в гласът му.
Устните й се извиха в усмивка, когато тя се обърна към него.
— Сериозен съм. Наистина. — Ръката му обхвана бузата й, а палецът му погали разтворените й устни. — Чух ехото на виковете ти около мен. Чух шепота на сила, на нужда и тъга. Чух сърцето ти. Всеки път, когато ме отблъскваше, чувах как душата ти плаче за мен. Ветровете не говорят с думи, или с обяснения. Те говорят със смях, с вик, с ридаещо отричане или шепот за сила. И аз чух всичко това, когато въздухът потече около нас, притегляйки ме към теб, без значение колко пъти ти ме отблъсна.
Целуна я нежно по устните, след което се надигна и я погледна отново.
— Не знам какво да правя. — Устните й потръпнаха, докато се мъчеше да намери начин да го накара да разбере онова, което тя чувства. Но тя самата не го разбираше.
— Просто бъди себе си. — Ланс легна до нея отново, придърпа я към себе си и позволи топлината му да се обвие около нея. — Просто бъди Хармъни.
Тази нощ патрулът бе предопределен да бъде скучен. Ланс се бе затворил в офиса с документи, а Хармъни покриваше един от офицерите, който бе зает със семейни проблеми. Тъмнината я заобикаляше, обвиваше я, и й оставяше прекалено много време за мислене.
Просто бъди Хармъни. Не за първи път младата жена се запита коя е Хармъни.
Докато преминаваше по тихите улици на главната част на Броукен Бът, Хармъни се намръщи при тази мисъл.
Винаги бе знаела коя е Смъртта — по този въпрос нямаше съмнение. Тя беше сянката, която се плъзга през нощта и носи справедливост на тези, които закона някак си пропускаше.
Беше жестока, гневна, студена и безмилостна. Не съжаляваше и не се колебаеше. Хармъни спря на червения светофар и се намръщи. Но коя беше Хармъни?
Беше приела името като на шега. Хармъни Ланкастър. Хармъни, защото това бе останало след възкресението на Смъртта. Ланкастър беше името на улицата, където бе отнела последния невинен живот, който бе допуснала Съвета да й натрапи.
Тази нощ се бе врязала в паметта й, жигосана в нея със силата на факла.
„Позволи ми да ти помогна. Мога, мога да те отведа на безопасно място.“ Жената я гледаше с такова състрадание, с такава ожесточена решителност, че Хармъни почти бе повярвала, че е истина.
Но нейният Дресьор я бе предупредил, че агентката е майстор в измамата. На четиринадесет години, обучена като Смъртта, Хармъни знаеше само „доказателството“, което й бе дадено. И това доказателство бе белязало тази жена като отмъстителен търговец на малолетни. Жена, която откъсваше невинни деца от домовете им и ги продаваше на най-високата цена.
„Позволи ми да ти помогна.“ Една трепереща ръка се протегна към Смъртта. „Позволи ми да те отведа на безопасно място.“
Смъртта я нападна. Стисна ръката на жената, за да я използва като лост, и остави ножа да говори вместо нея. Беше следвала заповедите на Дресьора си, но докато гледаше как жената се свива безжизнено на земята, тя разбра, че е проляла невинна кръв.