Хармъни отърси спомена от съзнанието си, преди той да връхлети душата й, както правеше всеки път, когато тя му позволи да се освободи. Жената, която бе убила, бе агент на ЦРУ, разследващ тайната групировка, известна като Съвет по генетика. Бе имала съпруг и дете. Беше от добрите, а Смъртта й бе отнела живота.
Когато светна зелено, Хармъни зави към още една добре осветена улица, погледа й претърсваше сенките, докато патрулираше в тишината. От вътрешността на къщите бликаше светлина, някои жители все още седяха на верандите си и се наслаждаваха на късния вечерен въздух. Миризмата на барбекю се носеше по въздуха и смехът на деца.
Ето за това се бореше Ланс. За мира, който отекваше тук, който се носеше от полуотворените прозорци и се обвиваше около нея.
За това се бе борила и онази агентка.
Клатейки глава, Хармъни пое към Централната улица. Целият сектор съдържаше обществения център, игрища, тенис кортове, и обществен басейн, които бяха затворени през нощта. Светлините на баскетболното игрище обаче още светеха, както и на тенискортовете, и двете бяха в употреба.
Хармъни спря Райдъра, докато гледаше как момчетата играят, смях и обиди полетяха към нея.
— Хей, човече, това беше доста лигаво хвърляне — засмя се един младеж и улови топката. — Нека ти покажа как се прави.
Той хвана неумело топката, за радост на приятелите си и онзи, който я открадна от ръцете му.
— Човече. Това беше толкова лошо. — Смях, щастие.
Смъртта нямаше място тук, но Хармъни усещаше как спокойствието се обвива около нея. Облегна се на волана, наблюдавайки играта, и една усмивка разтегли устните й, докато момчетата заемаха позиции и освиркваха, сумтяха и се бореха игриво като всеки млад човек, когато предизвикваше друг.
Това не бе много по-различно от младите мъжки кутрета в лабораторията, помисли си тя. Имаше моменти между обучителните сесии, когато им позволяваха да си починат под топлината на слънцето, докато нежния бриз си играеше около тях. И те се смееха, дразнеха се един друг и изпитваха силите си. И понякога не бяха наказвани за това.
Хармъни въздъхна и подпря брадичка на ръцете си, които стискаха волана. Тя никога не бе играла. Никога не се бе смяла и изпитвала себе си по такъв подигравателен начин.
— Екип четири, всичко наред ли е? — Лени, който наблюдаваше с орлово око от офиса, се обади от комуникационната връзка на таблото.
— Просто гледам една игра, Лени — докладва тя, като се изправи в седалката си. — Момчетата са навън, на общественото игрище.
— Прекалено млади са за теб, заместник. — Подигравателният глас на Ланс замени този на Лени.
Хармъни се усмихна, въпреки че установи, че иска да се засмее с глас.
— Това е сигурно, шерифе — провлече тя, отказвайки да се съпротивлява на топлината, която се надигна вътре в нея.
Не можеше да се бори с него. Снощи беше разбрала, че собствената й лична битка да отхвърли връзката между тях е приключила.
— Тръгвам — докладва тя. — Досега всичко е тихо. Някога да не е било така?
— О, имаме от време на време стрелба, юмручен бой и стряскащ семеен спор — увери я Ланс. — Обаче през уикендите ни спестяват голяма част от тях.
Хармъни поклати глава. Беше отговорила на повикването за опит за кражба, което се оказа една миеща мечка, и спор между кандидат-женкар и родителите на младото момиче, което той ухажваше. Не че нямаше проблеми в другите райони, просто не и в нейния. За сега.
— Ще довърша обиколката си, след това се прибирам. Доклади. — Тя направи гримаса при мисълта за документите, които я чакаха в офиса. — Може би ще трябва да опитам да стана прислужница от утре. Обзалагам се, че те не попълват документи.
— Ще бъдеш изненадана — засмя се Ланс. — Ще се видим, като се върнеш. Край.
— Екип четири, край. — Хармъни изкара Райдъра обратно на улицата и довърши обиколката на района, след което обърна и пое обратно към шерифството.
Беше една сравнително спокойна нощ, затова не се изненада особено да види Дейн да излиза от сенките отстрани на сградата, когато се отдалечи от Райдъра.
Той се облегна на ъгъла на сградата, без да го интересува кой може да го види, изражението му беше замислено, докато я наблюдаваше. За миг Хармъни реши да го игнорира. Трябваше да го игнорира, помисли си тя безсилно, не беше в настроение за него, или за Джонас.
Присвивайки очи, тя огледа паркинга, преди да се насочи бързо към по-тъмната част, където той я очакваше.