— Какво правиш тук? — Хармъни пристъпи в сенките и замръзна незабавно, когато осъзна, че не е дошъл сам.
— Време е да те измъкна от тук, Хармъни. — Гласът му бе мрачен и изострен от властност. — Време е да тръгваме.
Тя се дръпна назад, когато той посегна към нея.
— Не, по дяволите — изсъска жената, ръката й се отпусна на дръжката на оръжието й, докато не изпускаше от поглед Дейн и неговия партньор, Райън. — Няма да ходя никъде с теб, Дейн. Казах ти го.
— Дори ако от това зависи живота ти? — изплю той. — Чуй ме, Хармъни, не искаш това, което се задава тук. Нямам време да те измъквам от някой шибана клетка отново. Сега, да тръгваме, преди твоя шериф да дойде да те търси.
— Какво се задава, Дейн? — Тя се отмести, когато Райън направи движение сякаш иска да застане зад нея. — Райън, стой там, където си, по дяволите. Не ме карай да се бия с теб.
И двамата мъже застинаха. Райън не беше висок, колкото Дейн, но беше мускулест и бърз. Къса тъмнокестенява коса обрамчваше лице, потъмняло от слънцето, а светлосините му очи я наблюдаваха внимателно.
— Никога не си ми възразявала преди, Хармъни — каза замислено Дейн. — Когато идвах да те измъквам от неприятности, ти винаги ме следваше.
— Винаги съм разбирала неприятностите, от които ме измъкваше. Не съм в беда все още, Дейн. — А той винаги бе там.
— Идва, Хармъни — въздъхна той. — Знаеш го, както и аз.
— Тогава може би ще ми кажеш какво да търся — предложи тя тихо. — И докато сме все още на тази тема, защо винаги го правиш?
— Правя какво? — Погледът му се присви върху нея замислено.
— Защо винаги ме измъкваш от неприятности. Откъде знаеш, че съм в беда. Как ме следиш, Дейн?
Устните му се извиха бавно.
— Интуитивен съм.
— Пълни глупости. — Трябваше да помисли за това преди. — Откъде знаеш?
— Нека просто кажем, че имам някои връзки — сви рамене мъжът. — Достатъчно връзки, за да знам, че след онова убийство преди няколко дни, Алонзо ще се опита да свърже Смъртта с теб.
— Той няма доказателство.
— Хармъни, излагаш на риск живота на твоя шериф…
— Не мога да го напусна, Дейн — отсече тя. — Не разбираш.
— Мислиш ли, че не знам, че си чифтосана с този кучи син? — озъби се той. — За бога, Хармъни. Защо не ми позволи да те измъкна, когато се опитах първия път?
— Беше твърде късно. — Хармъни поклати глава яростно. — А сега няма значение. Не мога да бягам повече. Уморих се да го правя.
Дейн я изгледа мълчаливо, лицето му бе белязано от безсилие, когато погледите им се сблъскаха.
— Не искам да те принуждавам да тръгваш, Хармъни — въздъхна той отново. — Но ще го направя.
Тя отстъпи назад.
— Защо?
Мъжът се намръщи силно.
— Не е ли достатъчно, че ме е грижа за теб? — попита грубо. — Да те гледам как се самоубиваш е като трън в задника.
— Не е достатъчно. — Ръката й се стегна върху оръжието.
— По дяволите, ще бъде достатъчно.
Тя скочи настрани, когато той се раздвижи, заставайки под светлините на добре осветения паркинг, а той стихна в сенките.
— Не е достатъчно. Опитай се да ме принудиш и ще се превърнеш в мой враг. Не го прави. За доброто и на двама ни. — Хармъни се обърна и закрачи към входа, сърцето й се качи в гърлото, когато Ланс излезе през широките врати с ръка на оръжието си, а тялото му бе напрегнато в готовност.
Хармъни можеше да подуши заплахата около него, решителността, когато той тръгна надолу по стълбите, сграбчи я за ръката и без да каже дума, започна да я дърпа към входа.
— Ланс…
— Излъжи ме и ще ти нашаря задника — каза остро той. — Тръгвай към офиса, дължиш ми обяснения.
Дейн скръцна със зъби при звука на гласа на шерифа, след което направи знак на Райън към сенките на съседния парк.
Скоро след като се отдръпнаха от сенките на сградата, двама служители завиха зад ъгъла, осветявайки района.
Шерифът беше предпазлив човек, и дяволски обезпокоителен. Как би могъл да заподозре?
Плъзгайки се през сенките, той и Райън се придвижиха обратно към тъмния Сув, паркиран до отсрещния блок.
— Сега какво? — попита Райън, когато затвориха вратите на автомобила.
— По дяволите! — Дейн стисна волана, докато неудовлетвореността го разяждаше. — Тя никога не е проявявала подобно неподчинение.