Младата жена пое бавно дъх.
— Аз съм голямо момиче, Ланс — каза бавно. — Грижила съм се сама за себе си дълго време.
— Да, грижила си се. — Той кимна рязко и се изправи. — И на няколко пъти онези копелета, които те преследват, са били дяволски близо до това да те убият. Докато все още мога да се справя с ужаса, който стяга топките ми точно сега, ти предлагам да оставиш тази тема.
Той беше невъзможен.
— Добре. — Хармъни махна с ръка пренебрежително, обърна му гръб и се отправи към кабинета си. — Ще направя проклетите доклади. Но по-късно ще ти сритам задника, задето си толкова упорит.
Той беше упорит? Ланс се втренчи изумено в отдалечаващия й се гръб. Тя имаше смелостта да го нарече упорит? Тази жена би могла да напише книга на тема инат.
Ланс пое дълбоко дъх, седна на стола си и се взря невярващо в затворената врата. Тя нямаше представа колко е била близо до това да бъде отвлечена. В рамките на няколко секунди. Ланс все още си спомняше настойчивия вик, който внезапно изпълни въздуха, карайки коленете му да омекнат, когато звукът за опасност, за липсата на Хармъни, започна да крещи в съзнанието му.
Ако тя се съпротивлява, ще я отвлечем…Суровият глас бе достигнал до слуха му, когато Ланс се изправи от стола си. Удари я и ще я качим на хеликоптера преди да се съвземе.
Това бе първият път през живота му, когато му бяха прошепнати истински думи, когато въздуха му говореше. Хармъни нямаше представа в каква опасност се бе намирала. Човекът, който я бе спасявал в продължение на десет години, сега възнамеряваше да я отвлече.
Защо?
Ланс се изправи от стола си, прекоси офиса, спря пред прозореца и се загледа в тъмния пейзаж на парка насреща.
Тази част на департамента сега беше добре осветена — нещо, за което Ланс рядко се притесняваше, освен ако нямаше събитие в самия парк. Светлините от парка осветяваха района достатъчно, за да е безопасен, но все пак имаше сенки, в които да се скриеш. Сенки, които внезапно придобиха зловещ вид.
Ланс подпря ръце на рамката на прозореца, докато се взираше в тях, търсейки отговори или движение. Трябваше да остави Хармъни да обясни, но проклет да бъде, ако можеше да се справи с нейната вяра в непознатия за него Дейн.
Тя беше умна и дяволски упорита. Но това копеле бе неин спасител прекалено много години. Такъв вид връзки се градяха на доверие, което би могло да се използва лесно срещу нея.
Джонас. Дейн. Убийството в Пиньон. Всички те бяха свързани някъде. По някакъв начин. И Алонзо. Беше видял фанатичната омраза в очите на преподобния и знаеше, че още не са видели най-лошото от него.
— Приключих. — Хармъни влезе в офиса и плесна докладите на бюрото му, когато той се обърна към нея.
Ланс погледна към часовника. Беше достатъчно близо до полунощ, за да си тръгнат за тази нощ. Беше довършил документацията, която го очакваше, а заместникът му се бе появил по-рано.
— Вечеряла ли си? — попита той намръщено.
Хармъни не ядеше достатъчно и това го притесняваше. Как успяваше да живее с количеството храна и почивка, които приемаше тя, го изумяваше.
— Да. Ядох. — Хармъни също се намръщи. — Какво общо има това с всичко?
— Нищо, защото се съмнявам, че ядеш достатъчно дори да поддържаш жива една птичка. Да вървим. Можеш да се нахраниш с мен, преди да се отправим към вкъщи.
— Не съм гладна.
— Е, аз пък съм, и мразя да се храня сам. — Поне тя го последва, това го изненада.
— Ставаш прекалено властен и това не ми допада — информира го тя, заставайки до него, когато приближиха вратите на фоайето.
— Не съм властен, попитай, когото поискаш — изръмжа Ланс. — Толкова съм добродушен към всички.
— Радвам се, че не ядях, когато направи това малко изказване. — Хармъни се покашля фалшиво. — Щях да се задавя.
Ланс й хвърли един поглед, когато излязоха отвън, лятната нощ ги обгърна, намекът за дъжд донесе облекчение от горещината.
— Да вървим…
— Шериф Джейкъбс?
Ланс се обърна при звука на гласа на окръжния прокурор. Видя как жената слезе от автомобила си и тръгна към тях.
— Стефани. — Ланс кимна за поздрав. — Късно си излязла.
— Трябваше да дойда в офиса късно. — Усмивката й бе напрегната, когато кимна по посока на Хармъни. — Адвокатът на Алонзо тъкмо измъкна от ареста нападателя на г-ца Ланкастър.