Беше напълно сигурна, че не я наблюдават. Пистолетът на едното й бедро и ножа, пристегнат на другото обаче, й даваха поне малко увереност в способността й да се защити.
След като активира отново системата за сигурност чрез натискане на устройството, монтирано до вътрешната част на рамката, Хармъни затвори прозореца достатъчно бързо, преди системата да засече движението. Остана там, докато металната ключалка щракне на място, след което се раздвижи.
Познаваше Дейн и Райън. Те щяха да наблюдават от боровете над къщата — място, което позволяваше ясна гледка към земята около нея. Да мине покрай тях може да не беше лесно, но го бе правила и преди и бе уверена, че може да го направи отново.
Можеше да подуши и Породата, която следеше къщата. Въпреки опита му да стои срещу вятъра, миризмата му се носеше към нея.
Усмихната триумфално, Хармъни се измъкна от района, накрая се плъзна по неравните хълмчета, докато достигна до откритото пространство зад тях.
Вдъхна дълбоко, когато слънцето се показа още повече над хоризонта, заливайки долината и тесния каньон отвъд нея в множество цветове.
Земята не беше пустинна, но не беше и пасище. Беше смесица, съчетани заедно с малки площи от разцъфнали цветни пустинни цветя и сенчести дървета, които създаваха една приказна страна.
Усмихвайки се, Хармъни намести практичния колан около бедрата си. Отзад бе прикачена малка бутилка с вода, а от другата отстрани имаше удобен вързоп. Оръжията й бяха прикрепени удобно на тялото й и тя бе готова да бяга.
Хармъни продължи да тича, докато кръвта пееше във вените й. В началото краката й бяха слаби и чувстваше изгаряща болка, но сега вече бяха уверени и силни. Неравният терен и плитките дерета бяха предизвикателство. Това бе земя, която не познаваше, и бягането през нея невинаги бе смятано за най-блестящия ход. Не и пътя, по който обикновено тичаше Хармъни. Невероятно силен, вятърът шибаше тялото й, изпълваше порите й и я зареждаше с енергия.
Младата жена усещаше как слънцето я целува. Хладният сутрешен въздух все още витаеше, но обещанието за топлина изпълваше земята. И Хармъни обичаше това.
Бягането бе едно от удоволствията, които винаги се стараеше да си позволи. Ограниченията я правеха нервна и раздразнителна. Мразеше да я притискат стените и жадуваше за широките открити пространства. И намери това тук.
Цивилизацията не бе нахлула достатъчно далеч, за да отнеме чувството за самота, сливането на духа и земята.
Най-накрая усилието си каза думата и Хармъни разбра, че ще трябва да спре, за да си почине. Не разполагаше с много време, преди да трябва да се връща обратно. Ланс щеше да побеснее, когато открие, че я няма, въпреки бележката, която му бе оставила. Но тя се нуждаеше от това. Трябваше да се съсредоточи, да прочисти съзнанието си, да приеме неприемливото.
Не можеше да убие Мейсън. Дори като Смъртта, това не би било приемливо. Смъртта не нападаше, докато не бъде пролята първата капка кръв. Но Смъртта никога не си позволяваше да се заплете, както Хармъни.
Задъхана, Хармъни забави бягането си до вървеж, за да се охлади и да остави кръвта да потече естествено във вените й. Пое дълбоко дъх, вдигна лице към хладния бриз и усети потта, която се изливаше от тялото й.
Споменът за Джонас се надигна в съзнанието й. Как щеше да дойде при нея веднага след завръщането си от мисия, сякаш знаеше за болката, разтърсваща тялото й. Щеше да я вземе от тънкото легло в клетката и да я отнесе до удобната самостоятелна стая, в която той бе настанен. И там, щеше да я остави върху хладните меки чаршафи. Щеше да среше косата й. Понякога, помисли си тя, може би щеше да припее приспивна песен.
— Майната му! — изръмжа Хармъни от спомените. Тези дни си бяха отишли. Момичето, което тя беше. Братът, който той беше.
— Такъв език от тази хубави устни. Би ли говорила пред дете по такъв начин?
Хармъни се завъртя и се приведе, като едновременно с това извади пистолета от кобура, и се втренчи в стареца, който я наблюдаваше от сянката на една топола на няколко метра разстояние.
Чудесно. Беше така дяволски объркана сега, че старецът би могъл да върви по нея. Тогава очите й се присвиха.
— Ти си дядото на Ланс — отбеляза тя и плъзна пистолета бавно в кобура, докато продължаваше да го наблюдава предпазливо. — Защо си тук?