— Защото ти си тук. — Усмивката му се озари със сянка на мъжки чар, напомняйки й за Ланс.
— Хубаво. — Хармъни сви рамене, но все още го гледаше предпазливо. — Тогава какво искаш?
— Може би да се опозная с новия си внук. — Той тръгна към нея бавно, изкривените му крака го донесоха до едно прикритие от камъни, разположено до тревиста могила.
Старецът махна с ръка към скалите. Чу се съскане и шумолене на храстите около тях, и секунда по-късно недоволна гърмяща змия се плъзна от скалите.
Хармъни отстъпи назад, гледайки как змията продължи своя път до тясната канавка, след това между скалите далеч надолу в плиткото дере.
— Готин номер. — Хармъни вдигна вежди, сякаш бе впечатлена.
Джоузеф Редулф изсумтя.
— Това не е нищо. Всички същества на земята притежават такива качества. Трябва само да се научат как да ги използват. Ела, поседни с мен. — Потупа широкия камък с кокалестите си пръсти.
— Не знам, напомняш ми прекалено много за Ланс. Това може да е опасно за психичното ми състояние. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, виждайки доволната усмивка, която заля обветреното му лице.
— Ах, ти си чаровница. — Възрастният мъж поклати пръст към нея. — И мислиш да завъртиш главата на един старец с ласкателство.
— Имам чувството, че ласкателството е последното нещо, което ще завърти главата ти. — Устните й се разтегнаха неохотно в усмивка. — Знаеше ли, че ще съм тук?
Тя прекрачи скалата и се отпусна върху нея, като извади бутилката с вода от колана си. Спомни си първото си впечатление от него и разбра, че той е като Ланс. Само че по-силен. Беше човек, който слуша земята, също така и говори на земята.
— Знаех. Ветровете ми прошепнаха твоето име и ме доведоха тук. Затова дойдох.
Хармъни отвори капачката и му подаде бутилката. Когато направи жест с ръка, че отказва, тя я наклони и пое дълга освежаваща глътка.
— И така, защо ветровете те доведоха при мен?
— Ах, понякога ветровете пазят тайни — въздъхна той. — Аз просто следвам техните насоки.
Някак си Хармъни се съмняваше в това.
— Все още си несигурна по отношение на моя внук? — попита я старецът тогава.
Хармъни подпря лакти на коленете си, докато се взираше в земята.
— Не съм несигурна. — Тя сви рамене, чувствайки се неудобно. Не говореше лесно с хората. Ланс беше изключение. Но не можеше да не говори с неговия дядо. Имаше чувството, че той така или иначе нямаше да й позволи да го игнорира.
— Може би не си сигурна в себе си? — каза той тихо.
Хармъни вдигна глава и се загледа в далечината намръщено.
— Може би — призна най-сетне тихо. — Без значение колко много искам това, което той ми предлага, Смъртта все още е тук.
— А Смъртта носи голямо чувство за вина и голяма отговорност.
Младата жена кимна, без да си направи труда да попита от къде знае той разликата между Смъртта и Хармъни.
— Моят внук е добър човек — каза дядото. — Наблюдавал съм го как расте, гледал съм как момчешкият смях се превръща в мъжко веселие. Виждал съм го паднал на колене, да се насилва да се изправи отново и да тръгва отново гордо. Този мъж е по-приемлив и по-разбран от повечето.
— Смъртта го петни — прошепна тя. — Тя носи опасност и кръв. Той никога няма да бъде в безопасност.
Смехът на Джоузеф не би трябвало да я шокира. Хармъни го погледна невярващо, когато той се протегна, махна с ръка и бризът пред тях започна да завихря прах и пръст, разрасна се, извисяваше се все повече и повече, докато не достигна повече от четири метра над тях и засвистя от сила.
Също толкова бързо той спадна, намалявайки постепенно, докато тъмният облак не се отпусна обратно на земята и пръстта се разпръсна в краката им.
— Земята защитава тези, които търсят прегръдката й. — Гласът му се задълбочи предупредително. — Внукът ми и онова, което е негово, винаги ще имат защитата й. Без значение върху коя земя стъпват или от коя страна враговете им смятат да атакуват. Тя винаги ще го защитава и ще се грижи за това, което е негово. Земята те прати в неговите обятия и само тя може да те откъсне от тях.
Хармъни се обърна и го погледна, докато думите му потъваха в съзнанието й, в душата й.
— Защо ще избере мен? — прошепна тя. — Всяка част от мен е опетнена с кръв.
Джоузеф изсумтя.
— Ти направи на земята услуга с животите, които си отнела. Но времето за това вече е към края си. Върни се при моя внук и когато го направиш, реши веднъж завинаги. Хармъни ли си, или си Смъртта? Двете вече не можете да бъдете свързани и да оцелеете. Направи своя избор сега, преди да унищожиш не само себе си, но и човекът, който ще ти даде живот.