— За мен е достатъчно — каза остро Ланс, но тя разбра, че в действителност не е. — Но за Джонас няма да бъде. Сега се почисти — повтори той, като й подаде обратно ножа. — Имаме да разследваме местопрестъпление.
Хармъни пое оръжието и го прибра бавно в калъфа, без да го изпуска от поглед. За него беше достатъчно, но не й вярваше наистина.
В усмивката, която разтегна устните й, нямаше нищо весело.
— Да, разбира се, Ланс. Ще се приготвя. — Тя се отдръпна от него, вдигайки брадичка, докато се опитваше да потисне разочарованието и болката си. — Дори ще побързам.
Ланс проследи оттеглянето й, гърдите му се свиха болезнено, докато търсеше отговорите, от които се нуждаеше, във въздуха около себе си. Но той беше странно тих. Нямаше го ехото от викове или невинност, сякаш ветровете го бяха изоставили. Хармъни нямаше да го излъже, но това нямаше да спре Джонас. И сега, когато се нуждаеше от шепотите във въздуха, те бяха изчезнали.
Господи, всичко си пасваше идеално. Но той не вярваше, че Хармъни наистина е извършила престъплението. След като отричаше, Ланс знаеше, че не го е извършила. Някой друг обаче го бе сторил и беше дяволски решен да натопи Хармъни за това. Ланс стисна зъби, насилвайки се да тръгне към банята, вместо да последва половинката си.
Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Трябваше да я попита, трябваше да разбере дали го е извършила тя. Не че щеше да я обвини, ако беше така. Ланс я познаваше, знаеше за демоните, които я преследваха, и знаеше колко трудно би трябвало да бъде за нея всичко това.
Джейми Мейсън беше дребен за възрастта си. Беше винаги изцапан и изплашен. Неговата майка, Лиза, не беше в по-добро състояние. И двамата бяха прекалено млади, за да знаят как, по дяволите, да се справят със страха, който Томи Мейсън всяваше. А това беше нещо, което Ланс знаеше, че преследва Хармъни. Тази слабост и страх. Мисълта, че чудовищата ги използват толкова лесно.
Сдържайки проклятието си, Ланс се запъти към банята, насилвайки се да се събуди, да помисли. Това щеше да се превърне в кошмар, ако не бъде дяволски внимателен. Усещаше го. Джонас нямаше да се сдържи да използва това срещу Хармъни.
Час и половина по-късно, Хармъни го чакаше, когато той тръгна по коридора. Облегната на кухненската врата, с палци, закачени на широкия кожен колан, пристегнат около ханша й.
— Да вървим — каза Ланс. — Искам да отида там, преди сцената да изстине напълно.
Хармъни тръгна след него мълчаливо.
— Видя ли някого, когато излезе от къщата? — попита той, когато вратите на Райдъра бяха затворени.
— Не видях никого. Успях да подуша момчето на Джонас, Лоу, в предната част на къщата, но се съмнявам да ме е видял. Не исках някой да ме последва.
— Понякога си прекалено независима — изръмжа мъжът. — Защо не ме събуди?
— Ооо, защото съм голямо момиче. — Хармъни махна с ръка подигравателно. — А и не исках да споря за едно просто бягане.
— Едно просто бягане, което може да завърши с отвличане?
— Може би. Просто поех риска. Няма да приема да бъда затворена в клетка. От никакъв вид. Дори и заради теб.
Ланс стисна силно волана.
— Дори ако от това зависи безопасността ти?
— Моята безопасност не беше замесена — отговори тя тихо. — Ако беше, ти щеше да бъдеш предупреден. Ветровете ти говорят. Щяха да те събудят още преди да се измъкна от къщата.
Ланс се обърна бавно към нея. Тя гледаше право напред, лицето й бе съвършено спокойно, но той можеше да усети болката, която се излъчва от нея.
— Някой те е видял да излизаш — каза Ланс тихо. — Използвали са нуждата ти да потичаш, за да те натопят за убийство, което ще накара Джонас да тръгне след теб. Вече не си сама, Хармъни. Не си ти срещу света. И двамата сме. И може би е време да започнеш да се съобразяваш с това.
Щеше да му докара инсулт, ако това й станеше навик. Съзнателното поставяне на живота й в опасност, знаейки, че шансовете не са на нейна страна, но въпреки това да застава срещу тях.
Ланс не беше достатъчно опитен в посланията, които му носеха ветровете, трябваше да приеме дядо му да го научи, да му помогне да разбере посланията им. Беше разбрал, че когато се наложеше да я защити, ветровете щяха да го предупредят, а ако е далече от него, щяха да му осигурят достатъчно време, за да стигне до нея, и все пак този факт не можеше да го накара да се успокои напълно.
Когато зави с Райдъра към главния път, Ланс погледна към мълчаливия й профил. Тя толкова бе свикнала да бъде сама, да не отговаря пред някого. Това щеше да бъде трудно за нея и след като научеше, че е бременна щеше да стане още по-трудно и за двама им.