По дяволите, правеше се на луда за нещо, за което не би трябвало дори да се тревожи. В края на краищата, той беше вързан за нея, нали така? Не можеше да се чифтоса с друга. Ако следваха модела в природата, лъвовете се чифтосваха веднъж.
Може би това не бе нещо, което трябваше да разбере. Брейдън щеше да знае, би могла да го попита.
— Хармъни, този израз на лицето ти…
— Някога ходил ли си на паркинг? — Беше започнала да изгаря от възбуда. Не от разгонване, а от много различна възбуда. По-естествена, непринудена. Не можеше да я отхвърли, дори да искаше. А проблема беше, че не искаше.
— Паркинг? — Изражението му беше малко объркано.
— Да. Да закараш една жена в пустинята, да паркираш и да го направиш в Райдъра?
Ланс изтри лицето си с ръка.
— Ядосана си ми, защото не съм те взел на паркинг? — попита той предпазливо.
— Не. Ядосана съм за нещо много по-важно. — Хармъни подмина въпроса му. — Любопитна съм за паркинга.
— Колко любопитна? — попита мъжът, като се отклони от главния път.
— Е, аз никога не съм ходила. — Обърна се към него, кръстоса крака, протегна ръка между седалките и я отпусна на тила му. Ноктите й се плъзнаха по твърдата загрубяла кожа. Ланс потръпна.
Хармъни облиза устни при отклика му.
— Някой ден — въздъхна той, — кълна се, ще те напляскам.
Пръстите й се плъзнаха по долния край на дългата му коса.
— Ще ми хареса ли?
— Защо си ми ядосана, Хармъни? — Ланс я погледна, нежността в очите му, руменината от възбудата по лицето му, я разколебаха. — Не си любопитна за паркинга или пляскането. Все още. Наранена си. Как те нараних?
Мисълта, че той толкова лесно бе прозрял опита й да го разсее със сексуалността му, накара гърдите й да се стегнат от емоция.
— Ти не ми вярваш — прошепна тя, дишайки дълбоко, докато се опитваше да потисне болката. — Имах нужда да ми повярваш.
— Хармъни…
— Шериф Джейкъбс, имаме ситуация тук. — Гласът на Лени по радиоприемника прекъсна думите му. — Г-н Уайът се приземи току-що заедно с трима от неговите хора и настоява да се срещне със заместник Ланкастър, а Алонзо е събрал цяла тълпа пред входа. По-добре елате тук бързо.
Ланс присви устни гневно и натисна копчето за връзка на волана.
— На път сме. Ще спрем отзад и ще използваме входа там. Придружи момчетата от Отдела до офиса ми и провери дали групата на Алонзо имат разрешително за протест. Ако нямат, ги арестувай.
— Да ги арестувам? — Лени прозвуча така, сякаш се съмняваше, че е чул правилно.
— Арестувай ги до един — изрева Ланс. — Ще се оправя с тях, когато дойда. Край.
— Нека забавлението започне — промърмори Хармъни и се обърна отново напред, когато Ланс я стрелна с мрачен поглед.
— Мамка му! — изруга той под носа си. — Знаех си, че не трябва да вдигам телефона тази сутрин.
Деветнадесета глава
Задният вход на шерифството се отвори веднага след като Ланс закова Райдъра на паркинга, на не повече от три метра от вратата.
Протестиращи и журналисти се вълнуваха около външната страна на сградата. Хармъни последва Ланс и нахълта бързо в сградата.
— Имат разрешение, шерифе. — Лени беше потен, а по закръгленото му лице се четеше безсилие. — Някак си са успели да накарат кмета да го подпише.
— Невестулка — изръмжа Ланс, сложи ръка на гърба на Хармъни и я поведе към кабинета си. — Дръж ги далеч от тук. Уайът и пасмината му тук ли са?
— В офиса ти. С техния адвокат. — Лени кимна.
Хармъни се стегна, ръката й падна на оръжието й. Фактът, че Джонас бе довел адвокатката си, не вещаеше нищо добро. Джес Уордън беше баракуда, Хармъни беше разбрала това, когато Джонас я бе държал в клетките в Убежището. Тя познаваше Закона за Породите като дланта си и беше добре запозната с прилагането му.
— Да свършваме с това — каза рязко Ланс, като минаха през вратата.
В последната секунда, той избута Хармъни зад себе си и отвори вратата.
Джонас ги чакаше. Мерк, Руул и Лоу носеха късите си автоматични пушки небрежно в готовност. Бяха облечени в черни униформи, а израженията им бяха сурови, безстрастни.