— Благодаря. — Докосна бузата й нежно, като прокара върховете на пръстите си надолу към челюстта й, след което се изправи и се обърна отново към Джонас.
Другият мъж наблюдаваше размяната предпазливо.
— Готов ли си да изгориш този мост? — Ланс опря ръце на бюрото си. — Чувам, че Мегън е станала много близка със съпругата на водача на Прайда. Тя също не ти е голям почитател.
Джонас скръсти ръце на гърдите си.
— Наясно съм с това.
— Наистина ли искаш цялото ми семейство да станат твои врагове, Джонас? — попита внимателно. — Помисли ли върху това, когато провеждаше малкия си научен проект, за да видиш дали Хармъни и аз ще се съчетаем като половинки? Че ще спечелиш не само моята омраза, но също така и тази на семейството ми?
Сребристите очи на Джонас се присвиха и запламтяха на фона на мургавото му лице.
— Ще направя каквото е необходимо, за да спася Породите, Ланс — изръмжа той. — Ще се боря, с когото и с каквото се наложи. Хармъни няма да ми се довери, това е очевидно. А докато не бе настъпило разгонването и зачеването, аз не можех да се доверя на теб. Сега всичко зависи от двама ви. Ще ми помогнеш ли да хвана Лео, или ще рискуваш света да научи за разгонването, и евентуално унищожаването на твоята жена, дете и братовчедка ти Мегън в процеса?
— И ако Хармъни не го направи, тогава няма да вдигнеш дори ръка, за да й помогнеш? — подтикна го Ланс.
Джонас се вгледа в Хармъни няколко дълги мълчаливи секунди.
— Бих умрял за сестра си. Но когато истината за разгонването излезе наяве, ако ние не сме подготвени за това, ако не разполагаме с отговорите, които трябва да предоставим на обществеността, тогава няма да бъда в състояние да спася никого. Нито себе си, нито моите хора, нито сестра си.
Дейн дъвчеше края на пурата си, докато наблюдаваше как Х.Р. Алонзо се движи сред протестиращите пред сградата на шерифството. Беше наистина трудно да си представи този човек като далечен чичо. Силни челюсти, нисък ръст и мънистени очички не се вписваха особено в името Вандерел. Макар че той не беше Вандерел, беше син на дъщеря Вандерел, и се оказа, че генетиката не бе направила успешна кръстоска. Жалко всъщност. Един истински Вандерел, макар и користен по сърце и твърде решен да следва собствената си цел, имаше малко благоприличие. Беше очевидно, че в генетиката на Хенри Ричард Алонзо липсваше този компонент.
И все пак му беше чичо. Внук на човека, чиято сперма бе създала първият Лъв. Илай Вандерел Демарси и съпругата му бяха създали дъщеря, след което Илай бе насочил вниманието си към Съвета по генетика и създаването на представата му за перфектен син. В крайна сметка съпругата му отказала да ражда повече деца, а както старият Вандерел Демарси бе казал на Лео, един син означава всичко. Илай беше решен да отгледа сина си като никой друг. Без значение какво ще му струва.
Арогантността и чувството му за превъзходство никога не са били под въпрос. Решителността му да има син по-силен, по-интелигентен и уникален от всеки друг, можеше да го определи като луд.
Спермата на Илай, макар и генетично променена, беше започнала процеса. След това той се бе заел със създаване на империя за своя син. Империята Вандерел. Конгломерат от корпорации, ръководен от мним далечен роднина. Погледът му бе забележително мъдро насочен към бъдещето. Електроника, оръжия и специализирани превозни средства.
Дейн поклати глава при спомена за стареца. Той бе починал малко след бягството на Лео от лабораторията, но бе умрял, знаейки, че е дал свобода на своя син и че синът му винаги ще знае какво е сигурност.
Това беше преди повече от шестдесет години. Империята Вандерел беше преуспяваща, вече световна сила, макар че човекът, стоящ зад нея, винаги внимаваше да остане скрит.
За съжаление по някакъв начин Алонзо бе узнал за участието на стария Илай в Съвета по генетика и родството му с Породите. Бедните господа, доста са били разстроени от това.
— Лео започва да се изнервя — промърмори Райън, когато той тръгна към кафенето отсреща. — Иска да се придвижим към нея.
Чудесно. Старецът искаше раздвижване.
Това обикновено означаваше, че реве от единият край на имението до другия и заплашва сам да потегли към Броукен Бът.
Вината беше негова, призна си Дейн. Първият път, когато бе открил Хармъни, ранена, почти изпотрошена, изпаднала в треска, той я бе отвел при майка си. По дяволите, не беше лекар. Майка му по едно време бе била най-важният специалист по генетика на Породите и заболявания. Тя бе идеалното решение.