— Добре. Ще вземем документите. — Тя мушна ръце в джобовете си, след което се обърна и прекоси стаята, за да застане до прозореца.
Щората беше спусната, закривайки гледката на детската площадка отвън. Но това нямаше значение, тя не би видяла нищо така или иначе.
Това беше прекалено непознато. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Чифтосването беше едно. Беше започнала да привиква към него. Беше се справила, нали така?
Ръката й спадна на корема й отново.
— Страх ме е — прошепна тя, вдигна ръката си и погледна към Ланс.
Горчив смях се надигна в нея.
— Не мисля, че някога съм била уплашена преди, Ланс.
Беше се измъкнала от лабораториите чрез стрелба и нито веднъж не бе изпитала страх. Беше се изправяла пред серийни изнасилвачи, убийци, престъпници и Койоти и окото й не бе трепвало пред опасността. Но мисълта за дете я ужасяваше.
Хармъни зърна изражението му и с мъка преглътна сълзите си. В очите му се спотайваше гняв, но това, което надделяваше над него, бе загриженост и мрачна решителност.
Ланс прекоси бързо стаята и я прегърна, притисна главата й към гърдите си, а ръцете му я обгърнаха здраво. Господи, как щеше да оцелее без нея? От първият миг тя бе намерила пътя към сърцето му и бе превзела душата му. Беше вдъхнала живот в неговия свят и той нямаше намерение да позволи на никого да му отнеме това. Нито на Джонас, нито на непознатия Дейн и със сигурност не и на Съвета по генетика.
Ланс усети как ръцете й се обвиват около гърба му и тръпката, която премина през тялото й, когато той притисна лицето си към косата й.
— Детето ни ще бъде добре — прошепна той. — Ще го научим как да играе бейзбол и как да ловува. Ще се научим как се пекат сладки за него и как да го накараме да се смее. И ще го защитим, Хармъни, обещавам ти.
Младата жена отново потръпна, опитвайки се да сведе глава, когато той се отдръпна леко назад, за да я погледне.
— Довери ми се — прошепна половинката й.
Лицето й се повдигна, очите й — тези красиви светлозелени котешки очи — плуваха в сълзи, когато тя се взря в него.
— Да си жена е гадно — прошепна тя. — Никога не съм имала този проблем преди теб.
Ланс се намръщи объркано. За какво, по дяволите, говореше?
— Какъв проблем?
— Да се нуждая от някого — прошепна Хармъни. — Да се нуждая от него повече, отколкото от свобода или от необходимостта да бягам. Да се нуждая от него повече, отколкото от това, за което се боря от толкова дълго време.
Ланс приглади назад косата й, усещайки как гърдите му се стягат още повече, когато тя отново разби сърцето му. Онова, което другите жени приемаха за даденост — любовта на един мъж, нуждата от него, близостта му — неговата жена смяташе за чудо.
— Аз винаги съм имал нужда от теб — проговори той тихо. — Мечтаех за теб. Чувах плача ти около мен и чувствах докосването ти в бриза, който ме галеше. Винаги съм знаел, любима.
Една сълза се откъсна от окото й.
— Аз знам как да отнемам живот, Ланс. Не знам как да създавам такъв.
Тя щеше да изтръгне сърцето от гърдите му. Ланс положи ръка върху корема й и почувства топлината на плътта й и тръпката в отговор на неговото докосване.
— Ти вече създаде живот — прошепна той и сведе устни към нейните. — Прекрасен чист живот, любима.
Устните й се разтвориха за неговите и от гърлото й се откъсна тихо скимтене — звук, изпълнен с уязвима нужда и болезнено желание. Желание, което Ланс знаеше, че изпитва единствено към него. Това бе неговата жена, неговата половинка. И с божията помощ, щеше да я пази.
Но първо щеше да я целуне. Устните й, отворени за него, приеха целувката му и той усети как Хармъни се разтопи под него. Сля се с него.
Хармъни се загуби в докосването на Ланс. Ръцете й се притискаха към гърдите му, притегляйки топлината му, усещаше горещата страст на тялото му и нещо повече. Усещаше покровителството му, доминиращата склонност да я закриля, да я успокоява. Ръцете му се обвиха около нея и удоволствието започна да се надига вътре в нея.
Една от големите му, мазолести длани се плъзна в косата й и подръпна кичурите, изпращайки електрически вълни през нервните й окончания.
О, тя харесваше това. Това беше удоволствие. По-голямо удоволствие, от което всеки човек би трябвало да се страхува; удоволствие, без което Хармъни знаеше, че никога повече няма да може да живее.
— Искам да те отведа у дома — прошепна Ланс до устните й. — Искам да бъда вътре в теб, Хармъни. Искам да те усещам, гореща и влажна, да ме стискаш и да крещиш под мен.