Спуска се нощта, дарявайки ме най-после с време за почивка. След вечеря си разрешавам един-два часа радио.
През целия ден ме занимава въпросът: как да заставам, защото седналото положение започва да ме измъчва. Седя на края на лодката със спуснати нозе, но тогава пък рискувам да ми отекат глезените; или пък сядам на дъното, с гръб опрян в гумения цилиндър, с нозе прехвърлени през отсрещния поплавък, но твърде скоро болката от високо вдигнатите крака, които допирът на греблата наранява, ме принуждава отново да променя позата си; понякога се изтягам в лодката, но тъй като започвам да отслабвам, чак костите ме заболяват и положението много бързо става нетърпимо. Не можех да стоя прав. Най-близко до изправения стоеж е позата с полупрегънатите колене, опрени в гумената тръба, отдавайки се на безконечно съзерцание на морето. От друга страна, аз се обезопасявах, закачайки едно двайсетметрово въже на кръста си, вързано за основата на мачтата. Лодката е устойчива, но все пак трябва винаги да съм опрян в нещо. За щастие подложен съм само на най-обикновено клатене. Въпреки всичко около мен с грохот се разбиват огромни вълни, които се сгромолясват мигновено, неиздържали под собствения си товар. Една единствена да се стовари върху мен, е достатъчна да тури край и на този експеримент, и на живота ми.
„Не мога да забравя тази събота, 2 ноември, защото току-що извърших непростимо лекомислие. Можех ли да постъпя другояче?“ — съм отбелязал в дневника си. Да! Не ще и питане.
От няколко дни здравето ми се бе влошило. От смяната на храната и непрекъснатата влага по кожата ми се появиха болезнени малки пъпчици. Надявах се да избягна струпеите с помощта на една гумена възглавничка — една единствена на борда. При някое погрешно движение трябва да е паднала в морето, но когато я забелязах, тя вече плаваше на стотина метра от мен. Свалих ветрилото и спуснах плаващата котва, след това се хвърлих във водата да я взема. Добър плувец съм и я стигнах за няколко минути. Какъв бе ужасът ми, когато, връщайки се към лодката, аз забелязах, че лодката ми се носеше далеч пред мен, без да мога да скъся разстоянието, което ни разделяше. Плаващата котва като парашут не оказваше никакво съпротивление. Вече нищо не спираше дрейфа. Умората, естествено, щеше да ме надвие, преди да догоня беглеца… Тъкмо в този момент „Еретик“ за малко не продължи пътуването си без мен.
Когато тренирах за прекосяването на Ламанш през 1951 година, в добро физическо състояние, бях плувал двайсет и един часа. А сега лишенията и заседналият живот ме бяха изтощили. Колко ли щях да издържа? Незабавно изоставих възглавничката и заплувах с бесен кроул. Струва ми се, че никога, дори по време на състезанието ми в Лас Палмас с господин Боатьо — бащата, не съм бил тъй бърз! Най-напред успях да скъся разстоянието, което ме разделяше от моята лодка, но повече не напредвах. Тогава видях изведнъж, че „Еретик“ забавя ход, настигнах го и с мъка се качих на борда. Въжетата на плаващата котва се бяха развързали като по чудо. Бях изтощен психически и физически. Дадох си клетва, че това ще бъде последното ми къпане през пътешествието.
Акулите често ме посещават, но аз им свикнах и се отнасям с най-голямо презрение към тях. Какви страхливки! Какви страхопъзли! Малко да ги чукнеш по носа и побягват. Ето как се развива действието: приближава се някоя акула и почва да трие муцуна в лодката ми; тогава аз грабвам веслото и я халосвам по главата; тя офейква светкавично бързо и без да чака втори удар, се спуска в дълбочините. Моите златоперки сигурно не са скучали — защото колчем се яви акула с подобна големина, те изчезват благоразумно. Изглежда, изпитват истинско уважение към мен, защото стават все по-многочислени край „Еретик“.
Сигурно лодката е твърде интересна и полезна за компания, защото сега съм заобиколен от истински аквариум. Никога в живота си не съм виждал толкова риба, дори в аквариума в Монако. Онези, които ми предрекоха, че няма да мога да ловя риба, имат много здраве!
Още мога да слушам радио през нощта, но то отслабва все повече, само някакъв шепот се чува вече. Налага се да залепям ухо на апарата. Ставаше невъзможно да чуя точното време, за да разбера къде се намирам. Не умея да използвам Полярната звезда, пък и огледалата на секстанта ми са помътнели от морската вода, не можеха да я отразят, понеже светлината й не беше достатъчно силна. Изгубих всякаква връзка със сушата, не слушам и новини — дори понятието човешки глас се заличава. Остава ми само един глас — моят, само едно присъствие — моето; вече съм същинско животно — като тия, които ме заобикалят. Лека-полека възприятията, реакциите ми ще станат като техните. Ядем една и съща храна — и те, и аз преследваме летящите риби. Всеки ден в четири часа буревестникът редовно идва на среща. Златоперки-те са моите протежета. Заедно страдаме от едно и също слънце. Те търсят сянката на моята лодка, аз пък вечер търся сянката на ветрилото.