— Трябва да си облечеш нещо, мамо.
— Имам какво да си облека. Имам много неща, които да си облека. Погледни в багажа ми.
— Погледнах, мамо. Кошмар. Не знаех, че още правят сака от изкуствена кожа. Нямаш нищо. Нито една прилична дреха. Това не ти е провинциално градче.
— Какво не схващам? — попита Филис.
— Най-напред, нямаш спортно облекло.
— Спортно облекло? Защо ми е спортно облекло? Приличам ли ти на Андре Агаси?
Брус спря до фонтана на „Плаза“ и погледна майка си студено.
— Не знаеш ли, че не е прието да ходиш сутрин до бакалията със старите си рокли за коктейл?
— Защо не? Нали сега рециклирането е модерно нещо? Все едно, дори и да имам нужда от дрехи, защо не отидем в някой по-евтин магазин?
— Защото, майко, в момента евтините магазини продават само лошите неща от колекцията на „Бергдорф“ за миналата година. — Замълча и се загледа отвъд фонтана, към хотел „Плаза“. — Точно на това място Барбара Стрейзънд налетя на Робърт Редфорд в „Такива, каквито сме“ — каза той с въздишка. — Каква емоционална сцена.
— Емоционална? Той беше тъпак, а тя идиотка, след като не се забелязаха.
Брус помъкна майка си покрай естрадата на Армията на спасението, където оркестър свиреше коледни песни и минаха през въртящата се врата. Коледната празничност ги обгърна моментално. Брус хвърли в кутията пет долара от парите на Сиг. Докато се качваха по ескалатора, се обърна към майка си през рамо.
— Знаеш ли — каза й, — сега, след като се отървахме от кошмарната ти фризура, ако се абстрахираме от ужасния ти грим и страховитите ти дрехи, не изглеждаш никак зле.
— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя студено. — Нямам думи да ти кажа какво означава за мен твоята оценка.
Брус се изкачи на по-горното стъпало на ескалатора, за да се отдалечи още малко и присви очи.
— Гледам Филис Герономос — каза той, — но виждам Каролина Херера.
Слязоха на етажа с облеклата. Филис огледа една манекенка, облечена с километри тюл и коприна.
— Зърна на гърдите? — учуди се тя. — Сега правят тези кукли със зърна на гърдите?
— Чудо голямо — сви рамене Брус и я улови подръка.
Филис се освободи и спря, за да огледа манекените с отвращение.
— Слушай, след като се търси анатомична достоверност, какво ще кажеш за бричовете и дебелите задници? — попита тя с горчивина и посочи краката на близката кукла. — Какво ще кажеш за разширените вени и мазолите?
— Боже! Пощади ме! — извика Брус. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше майка му да се държи като беден роднина на прием с официални облекла.
Филис поклати глава и отбеляза тъжно:
— Америка мрази жените, каквито са в действителност.
— Не са такива. Погледни кинозвездите. Погледни фотомоделите. Жените печелят повече пари, по-видими са… — Улови я отново за ръката и я поведе към дизайнерските бюра.
— Осъзнай го най-после. Мъжете владеят всичко и не бива да го забравяш. Те са собственици на списанията, редактирани и четени от жени. Те владеят всички телевизионни канали. Хващат няколко генетично мутирали жени, за да заблуждават останалите и по този начин потискат всички нас. Те мразят възрастните жени. Ненавиждат увисналата плът, бръчките и критическата възраст. Старческите кореми. Мъжете, независимо колко стари и плешиви са, независимо колко са дебели, се смятат за страхотни. За разлика от жените, те нямат биологичен часовник и не знаят колко, по дяволите, е часът. Отричат смъртта.
Брус все още я държеше за ръката и с усилие успя да я отдели от манекена и да я преведе през лабиринт от тоалети. Приближиха една от редиците. Брус направи опит да внесе по-оптимистичен тон и взе един черен сатенен костюм.
— Това ще ти стои добре — каза той. — Тази година сатенът е много модерен.
— Не. Много монотонно е. Искам нещо по-драматично.
— Не е монотонно, мамо. Класика е.
Приближи слаба, млада продавачка.
— Може би ще ви помогна?
Брус й се усмихна.
— Мисля, че търсим вечерен костюм. За предпочитане черен, от сатен. — Огледа леко изпъкналия корем на Филис и добави: — С по-дълго сако.
— Мисля, че имаме точно такъв — изчурулика продавачката. Отиде до друга редица и се върна с черна рокля и сако с мъниста. — „Ескада“.
— Черен. Защо черен? — попита Филис. — Никой не е умрял. Поне засега. Какво му е лошото на онзи, цветния, например?