— Страхотно. Вероятно искаш нещо в зелено и червено. Искаш да приличаш на коледно джудже психопат, така ли? — заоплаква се Брус. Сложи костюма пред нея. Филис видя етикета с цената.
— Боже мой, Брус, това струва повече от пенсията на баща ти за цяла година.
Брус сложи ръце на кръста си.
— Защо винаги най-напред гледаш цената? Винаги, когато съм искал нещо, още откакто бях малък, първият въпрос неизменно беше „колко струва?“. А дори не си погледнала дрехата!
Продавачката спря очи първо върху единия, после върху другия и осъзна, че няма да има бърза продажба.
— Ще ви оставя да се споразумеете — каза тя. — Насаме.
— Ето това ти е проблемът — продължи Брус. — Никога не гледаш качеството, а само цената. Веднъж, когато бях малък, поисках да ми купиш две хубави ризи, а ти донесе дузина от най-скапания магазин.
— Брус, с тези пари бих могла да купя цяла къща!
— Да, но в къща за толкова пари ще се чувстваш като лайно, докато в този костюм ще се чувстваш като Гриър Гарсън в „Госпожа Минивър“. Ще се чувстваш като кралица.
— Една кралица не е ли достатъчно за всяко семейство? — въздъхна Филис.
Брус присви устни и попита:
— Мамо, ще ни помагаш ли?
— Не! — Филис изглеждаше непреклонна. Брус замълча и действително тропна с крак. — Брус, няма да пробвам рокля, която струва четири хиляди и седемстотин долара. Просто няма да го направя.
Брус погледна към тавана, сякаш посланието не бе повече от ясно.
— Добре — каза той, — ще опитам още веднъж. Мисля, че още не си схванала концепцията. Ето какво, за да привлечеш някого с пари, трябва да изглеждаш така, сякаш ти самата ги имаш. Не мисли за това като за харчене, а като за инвестиция в бъдещето.
— Бъдещето ми не е достатъчно продължително, за да си позволя да износвам дреха за четири хиляди и седемстотин.
— Да, но моето бъдеще е и ако нищо не се промени, ще трябва да отида в съда за фалити. — Погледна я за първи път сериозно. — Мамо, това, което правя, означава нещо за мен. Наистина. Три хлапета работят за мен, в апартамента ми. Стигнах дотук. Всичко вървеше чудесно и тогава онзи кучи син…
Филис го изгледа изпепеляващо.
— Вземал си кредити от банката? Плащаш лихви?
— Ами… заеми. Не точно от банка. След като Бил се чупи, никоя банка не би ми отпуснала кредит. Взех пари назаем от един тип на име Лефти. Има голям дял от всичко това.
— Но не и кой знае какви принципи, нали? — отвърна Филис и поклати глава. — Брус, Брус, Брус.
Най-накрая се примири и тръгна към пробната.
Вътрешността на пробната на третия етаж в „Бергдорф“ приличаше на вътрешността на ум на шизофреник. Сако с пайети за три хиляди долара се търкаляше смачкано на пода. Тюркоазен италиански шал и съответната рокля висяха безутешно на единствената закачалка, а четирицифреният етикет се поклащаше от течението. По куките за окачане имаше достатъчно неодобрени покупки, за да съперничат на броя на ухажорите на Брус. На единия от малките тапицирани столове бе захвърлена рокля от изкуствена леопардова кожа без презрамки, както и елече от същата материя. Брус се бе настанил на другия, спокоен и величествен.
Филис се боричкаше с поредната рокля — този път червена, със златни бордюри и копчета. Погледна се в огледалото.
— Безвкусно, безвкусно, безвкусно. Боже мой, нужно ли е наистина да се правя на Нанси Рейгън?
Брус я огледа от главата до петите, без да обръща никакво внимание на оплакванията й.
— Знаеш ли, най-после нещо, което не е изцяло неприемливо. Прекалено войнствено е обаче. Твърде много копчета. Искам нещо по-хубаво. Не си представяйте Адолфо… представете си Лакроа на Кевин Клайн.
Продавачката остана мълчалива в продължение на доста време.
— На какъв език говориш? — попита го Филис. Брус не отговори. Продавачката продължаваше да мълчи. Сякаш бяха установили контакт на някакво по-дълбоко ниво.
— Мисля, че знам точно какво имате предвид — каза най-накрая тя.
— Вие сте първата — отбеляза Филис, седна на другия тапициран стол и зачака следващия етап на трансформацията си.
— Мисия изпълнена! Боже мой! Каква умора! — каза Брус на сестрите си, след като се настани на фотьойла сред пръснатите наоколо лъскави торби с покупки. Запали цигара.
— Колко похарчи? — попита Сиг неспокойно.