— Брус!
— Хайде стига, Сиг. Това ще е милостив акт. Хората обичат трагедии по празниците. Така има какво да гледат по телевизията. Така приемат по-леко трагедиите, които се разиграват под собствените им коледни елхички.
— Амин, братко — извика Тод някъде встрани. Тод бе възпитан като баптист южняк в Тулса, Оклахома, след това бе избягал в Ню Йорк, за да стане фотограф агностик.
— Брус! — Сигорни се насили да издиша въздуха от дробовете си, докато едновременно с това гледаше безупречния син таван на кухнята си за седемдесет и пет хиляди долара. Нейният дом, нейният прекрасно обзаведен, луксозен и удобен дом, бе нейният пристан, убежището, в което царуваше съвършенството. Той я успокояваше както нищо друго. Пое дълбоко въздух. Погледът й спря върху едва забележимо очертание. Пукнатина ли беше това, точно в ъгъла? Нима боята вече си отиваше, въпреки уверенията на Дуарто, че четиринайсетте нанесени на ръка пласта ще издържат поне десет човешки живота? Взе химикалката, започна да си отбелязва, че трябва да му се обади и едва тогава си даде сметка какво прави. Новината, тази съкрушителна новина бе дошла, а тя пишеше бележка да се обади на дизайнера! Къде бяха стойностите й, приоритетите? Намесваше се отрицанието. По-добре да се съсредоточи.
— Обади ли се на Шарън? — попита брат си.
— Наистина не разбираш. Не си правя труд да й се обаждам за добрите новини… не че напоследък е имало много такива. — Брус, на своя край на телефонната линия, огледа неугледния си тухлен апартамент. Двете стаи, макар и да бяха уютни и спретнати, съдържаха не само всичките му земни богатства, но и остатъците от целия му бизнес — серията поздравителни картички за хомосексуалисти, които бе произвеждал и продавал, преди партньорът му да избяга с повечето пари миналата година. Сезонът не вървеше така добре, както се бе надявал. Наистина, той едва бе започнал, но вече започваха да му връщат партиди от магазините в Гринидж Вилидж. Обратният Дядо Коледа не се продаваше според очакванията му. Брус въздъхна. Сиг продължаваше да жужи в ухото му. Обожаваше по-голямата си сестра, макар че понякога тя ужасно обичаше да се налага, особено когато беше уплашена. Прекъсна бърборенето й:
— Сиг, ако се обадя на Шарън, а няма да го направя, тя чисто и просто ще ми каже, че нейното положение ще е още по-лошо, отколкото нашето. Тя винаги е по-зле. — Брус въздъхна пак, този път с пухтене. — Знам, че това е синдромът на средното дете, но човек би си помислил, че на трийсет и седем би трябвало да го е преодоляла.
Шарън беше тяхната разочарована и разочароваща сестра — четири години по-млада от Сиг и само година по-голяма от Брус, но изглеждаше два пъти по-стара от него. Беше се занемарила — не само наднормените килограми, но и посребрената й коса, която изглеждаше с десет години изостанала от модата, впитите дрехи, с които не би минал метър дори кльощав янки от Кънектикът и най-вече успоредните, увиснали в двата края дъгообразни линии, които описваха очите, устата и раменете й.
— Трябва да се обадим на Шарън — каза Сигорни, без да обръща внимание на брат си. — Само двамата няма да се справим.
— Е, да, тя е по-голяма от двама ни заедно. — Брус се засмя. — Не че ще имаме някаква полза от нея.
Сиг знаеше за какво става дума. Брус трудно изтърпяваше Шарън, а самата тя изпитваше съжаление към дебелата си, скимтяща, объркана по-малка сестра. Може би, защото Шари я караше да се чувства виновна. Може би, защото Сиг бе успяла. Независимо от причината, сега нямаше време да слуша обичайните заяждания на Брус.
— Аз ще й се обадя — каза тя. — Можем ли да се срещнем тук в събота? Давам предколеден обяд за първокласните си клиенти в единайсет. В неделя с остатъците ще посрещна второкласните. В три, събота, е окей.
— Ей, не си създавай главоболия. Ние какви сме… третокласни клиенти?
Сиг знаеше, че е обиден, защото не бе поканила него и Тод. Брус не знаеше колко зле върви собственият й бизнес напоследък, а тя бе твърде горда, за да му каже. Освен това се чувстваше неудобно заради малките икономии, които беше принудена да прави — например, с една поръчка от фирмата доставчик да осигури необходимото и за двата обяда. Осемдесетте години обаче бяха минало и тя не можеше да си позволи Тод и Брус да отблъскват клиентите и да развалят плановете й.
— Ще дойда — съгласи се Брус накрая. — Само че не можем да направим кой знае какво. — Започна да рецитира напевно: — Розата червена е, кокошката перната, ако мислиш, че ще й попречиш, нямаш ум в главата.