— Не е за чудене, че не ти потръгна с картичките. — Сиг можа да отговори само това. — Затварям и ще се обадя на Шарън.
— Добре, поне не допускай да дойде Барни — каза Брус умолително, победен. Барни не беше само неуспелият съпруг на Шарън — освен това бе и самохвалко. Беше едър, с цилиндричен гръден кош и плешив. Брус и Сиг обаче не понасяха факта, че не бе успял да се задържи на нито една работа, с която се бе захващал, като в същото време караше Шарън да се чувства пълна неудачница. Барни беше от хората, които са в състояние на чашка да разясняват на някой кардиохирург новата техника, за която са чели в случайно попаднало им научно-популярно списание. С една дума, беше задник.
Сега бе ред на Сиг да въздъхне.
— Ще опитам да сме само ние, но напоследък Шарън не шофира. Когато се наложи да мине по мост, я обземат пристъпи на страх.
— О, стига. Шарън страда от фалшива агорафобия. Просто я мързи да кара в града. Или се опитва да си издейства разрешително за паркиране за инвалиди. Пълен фалш.
— Брус, това не е истина.
— О, Сиг, Сиг. Сиг! Животът понякога има нужда от украшения.
— Боже мой! Говориш точно като майка ни тогава.
— Не е така.
— Така е.
— Започна се — пропя Брус.
Сиг замълча и преглътна необходимостта да му каже, че вината е негова.
— Прав си — призна тя. — Добре. Събота, в три. Сега ще се обадя на Шарън.
— Доскоро. Не ми се ще да съм на твое място — пусна фалцета си брат й и тя затвори.
Сиг остана няколко секунди в средата на безупречната си всекидневна. Знаеше, че не бива да го прави, но тоалетната масичка в спалнята й я привличаше неудържимо. Огледа стаята и красивата мебелировка. Трябваше да продаде апартамента, нямаше никакво съмнение. Изоставаше с плащанията за поддръжка и председателят на жилищната кооперация вече я гледаше накриво, когато го засечеше във фоайето.
Клиентите й намаляваха, комисионните й спадаха, бе принудена да продава от акциите си. Добре дошла в новото десетилетие. Сиг бе направила всичко възможно, за да намали разходите си — не беше използвала кредитните си карти от месеци, плащала бе сметките за електричество и вода навреме, давала бе пари само за най-необходимото. Не беше достатъчно. Бизнесът бе намалял застрашително и ако продадеше акциите си сега, щеше да загуби много и да отреже възможностите си за бъдещето. Просто трябваше да продаде апартамента.
Този апартамент обаче беше нещо повече от актив — беше нейното убежище. Може би, защото смяташе, че майка й никога не й бе създала дом. Както Филис често казваше: „Ще съм доволна, дори да живея в мотел и нещата ми да се побират в един куфар“. Дори само мисълта караше Сиг да потрепери. Освен това апартаментът бе видим признак за успех, нейна сигурност, място, където можеше да се прибере след уморителните и рисковани операции с чуждите пари, за да си ближе раните. Беше красив. Беше съвършен, а тя трябваше да се примири с факта, че не може да го поддържа и се налага да го продаде. Парите щяха да се изпарят по-бързо от добър парфюм от отворено шишенце и тя щеше да стигне до отчаяние. Или, още по-лошо, щеше да заживее в апартамент във Форт Пий, Ню Джърси.
Сиг се погледна в огледалото, защото знаеше категорично, какво ще трябва да направи. Това, което видя, не й хареса. Беше ли прав Брус? Че тя не само остарява, но и се вкисва? Това в ъгълчетата на устата й нови бръчки ли бяха? Вгледа се по-внимателно. Тогава очите й се спряха на отражението й в едната странична част на тристранното огледало. За момент меката извивка на брадичката й напомни за… какво? Сбръчкваше се, разлагаше се, вехнеше. Бе тръгнала по пътя на всяка плът. Потрепери. Но не само възрастта я караше да трепери. Беше заприличала на… майка си.
Сиг помръдна главата си, но светлинният ефект или ъгълът вече го нямаше. Боже, щеше да остане сама. Нямаше да има дори утехата да ядосва и да бъде ядосвана от три деца. Сълзи на самосъжаление и нещо друго — по-дълбока тъга — се появиха в очите й. Наистина остаряваше, но освен това се вкисваше. Мисълта за Филип Норман я натъжи. Сиг знаеше, че той не е гений, но пък беше представителен, бе постигнал значителен успех — ако подобно нещо би могло да се каже за фирмен адвокат — а топлотата му към нея донякъде компенсираше собствената й студенина. Беше приятно да се чувства желана, а Филип изглежда искаше брак и дете. От нея се искаше поне да направи компромис — да се откаже от идеята за духовен приятел, за да има приятел, партньор и семейство. Започваше обаче да вярва, че Филип бе нещо по-малко от приятел — беше празен костюм. Той и всички останали празни костюми и лоши момчета преди него накараха устните й да затреперят. Изглеждаше гадно и се чувстваше още по-зле.