– Виж – каза Катарина победоносно. – Въжето е било отрязано. Имат кама вътре. Ако беше отворил вратата, сега някой от нас най-вероятно щеше да е мъртъв.
– Предайте камата! – изръмжа Лисандър.
Юън се изсмя при мисълта. Да предаде единственото си оръжие? Никога.
– Не.
– Тогава двамата може да си останете вътре. – отвърна Катарина.
– Има един малък проблем – каза Нора. – Наистина трябва да напусна фургона.
– Защо? – попита Виктор.
– Трябва да…ъм… просто трябва да напусна фургона. Много скоро.
Юън прокле, когато разбра мисълта ѝ. Типично за жена – да не може да контролира тялото си.
– Тогава по-добре да накараш мъжа си да предаде камата.
Катарина беше тази, която отговори.
Нора го погледна умолително.
– Не мога да им дам камата си. Ако го направя, няма с какво да се защитим.
– Юън, трябва да изляза от фургона. Не мога да чакам повече.
Процепът се отвори и през него бе пъхнато метално гърне.
– Не казвайте, че ни липсва милост – изтъкна Катарина.
– Не може да сте сериозни – отвърна Нора и погледна гърнето с отвращение. – Няма да го използвам, докато той е вътре с мен. Това е непристойно!
– Няма да гледам.
Нора остана ужасена от думите на Юън. Мъжът трябваше да е истински варварин, за да предложи тя да направи подобно нещо, докато се намираха в такова тясно помещение. А на всичко отгоре не бяха женени. Не бяха сгодени. Дори не бяха подходящи един за друг.
Той беше луд!
– Не! Няма да използвам това. Веднага предай камата, Юън МакАлистър, или се кълна, че ще говоря, докато не ти прокървят ушите.
При това той се намръщи. Можеше да види нерешителността в очите му.
– Юън, моля те – опита тя отново. – Наистина трябва да изляза навън.
Изръмжавайки тихо, той извади камата от ботуша си и я подаде с дръжката напред през процепа на циганите.
– Доволна ли си сега? – попита той грубо.
– Да. Развълнувах се – тя се обърна към Катарина. – Сега може ли да изляза?
Вратата се отвори бавно, за да разкрие Лисандър и Бейвъл, които държаха мечове, насочени към тях. Виктор и Пейгън стояха настрани. По-възрастният мъж изглеждаше нервен, докато Пейгън, сякаш се въздържаше да не се разсмее. Нора излезе от фургона, като внимателно наблюдаваше въоръжените мъже. Вниманието и на двамата беше насочено към Юън, който стоеше и ги преценяваше. Беше се свил като змия, готова да нападне, и двамата мъже го знаеха.
Нора прехапа долната си устна, докато премисляше какво би могла да направи. Притесняваше се защото знаеше какво трябва да стори. Беше единственият начин да попречи на Юън да ги нападне и да убие някои от тези глупаци. Препъвайки се срещу Лисандър, тя хвана китката му, която държеше меча и я извъртя рязко с ръката си. Мечът се освободи и тя използва тежестта си, за да го извади от равновесие. Вдигна полата си и я уви около лявата си ръка, след което се обърна, за да се изправи срещу Бейвъл, чието лице пребледня значително, докато преценяваше дали трябва да се бие с нея, или не.
Юън се приближи до нея за секунда.
– Дай ми меча.
При тази намеса, тя се вкамени.
– Знаеш, че съм достатъчно способна, за да се изправя срещу него. Леля ми ми изпрати учител, когато бях още дете, и по нейна заръка се обучавах с години, въпреки че баща ми се вбесяваше от това, че бе посмяла да изпрати учител без съгласието му.
– Мечът, Нора. Веднага.
Тя му се намръщи, докато му подаваше меча с дръжката към него. Нямаше смисъл да спори с Юън, когато трябваше да избяга. Това бе загуба на време, а разсейването само щеше да е причина за повторното им залавяне.
– Хвани го, Бейвъл – нареди Лисандър, когато се изправи на крака.
Двамата мъже влязоха в сблъсък с мечове.
Нора наблюдаваше със страхопочитание умението на Юън. За мечка бе доста пъргав. Движеше се като течност. С грация. Със сила. Бе доста красива гледка. Беше очевидно кой е по-добрият майстор на меча. Съмняваше се някой да може да покаже по-добро умение от това на Юън.
Тогава Бейвъл направи неочакваното. Наведе се, когато Юън парира един от ударите му, завъртя се на пети и подаде меча на Катарина. Нора остана със зяпнала уста от действието му. Катарина изпита баланса на меча, след това нападна Юън, който отстъпи невярващо.
– Страхуваш се от жена? – попита тя.
Юън поклати глава.
– Ще счупя ръката ти, ако те ударя с меча.
– Опитай – тя замахна, но Юън дори не се опита да парира удара.
Вместо това се наведе и с въртеливо движение се отдалечи от нея.
– Юън! – извика Нора, протягайки ръка към оръжието.
Ако нямаше намерение да се бори за свободата им, то тогава тя щеше да го направи.