Данте затвори вратата след лекаря. Остана така за момент, като си повтаряше наум всички указания, а после се обърна към неподвижната мълчалива девойка. Тя седеше на ръба на леглото, както от момента, в който бе разбрала, че не сънува. Данте се приближи бавно до леглото и се усмихна:
— Има ли нещо, което искате да ви донеса?
— Имате предвид нещо друго освен паметта ми?
Тя гледаше загрижено пода. Очите й — привлекателно сиви — бяха присвити и вперени надолу в една точка, сякаш наблюдаваше страшно съсредоточено шарката на килима и се опитваше да намери там някакъв намек за миналото си. Косите й, току-що сресани, след изсушаването им се бяха оказали с необичайно красив оттенък на червеникаворусо и приличаха на златист мед, който се разливаше по раменете и гърба й на гъсти меки къдрици. Представляваше очарователна гледка.
— Съжалявам — каза тя и отново се втренчи в килима. — Не бих искала да звуча раздразнително или изобщо да изглеждам неблагодарна за всичко, което направихте. Бяхте много любезен към мен. Просто е ужасно объркващо да се събудя и открия, че дори не зная името си.
— Беатрис!
Момичето вдигна рязко глава.
— Това ли е? Това ли е името ми?
Данте не отговори. Гледаше надолу, после прекоси стаята и се наведе да вземе нещо до вратата. Когато отново се изправи, държеше в ръце голяма сива котка с гъста козина, чиято дълга опашка се движеше игриво под брадичката му. Той дръпна опашката надолу, но тя отново се върна, като този път го гъделичкаше под носа. Данте пак я свали и я пъхна под мишницата си.
— Не, макар че ми се искаше да бъде. Съжалявам, но не бях внезапно осенен от името ви. Искам да кажа, може и да сте Беатрис, но преди малко така нарекох — той почеса котката по главата — тази немирна Беатрис, която се готвеше да наточи ноктите си в копринената дамаска; нещо, което много добре знае, че не бива да прави. Но знаете ли, ще имате нужда от име, макар и временно, докато си спомните истинското. Мисля, че Беатрис не звучи лошо.
Опитваше се да я разсее, да отклони мислите й от неприятностите. Разбра, че е успял, когато тя се усмихна и тъмносивите й очи се превърнаха в светло, блещукащо сребро.
— Беатрис е чудесно.
— Е, тогава нека бъде Беатрис.
Данте сложи котката на леглото. Тя веднага отиде и се сви в малкото гнездо, образувало се в скута на момичето, което седеше, кръстосало крака по турски. То погали гъстата й козина.
— Изглежда, дори котката Беатрис е съгласна — каза той.
Момичето му се усмихна, а след това усмивката бавно се изгуби и на нейно място дойде предишното разсеяно изражение.
— Има ли нещо, което дамата Беатрис да желае? Гладна ли сте? Може би жадна?
— Баня — каза тя и вдигна поглед към него. — Много ми се иска да се изкъпя.
— Добре, ще имате банята. Ще наредя да донесат вана и вода и ще изпратя една от прислужниците да ви помага. Мога дори да ви уредя сапун от лимонови и розови цветове. Майка ми не използваше нищо друго.
Той тръгна да излиза, но се спря точно до вратата.
— Тъй като нямате други дрехи освен тези, в които ви намерихме, моля, възползвайте се от всичко, което има в този гардероб. Дрехите бяха на майка ми. Тя беше малко по-висока, но мисля, че ще ви станат. Ако са нужни някакви поправки, ще наредя някоя от камериерките да ги направи, поне докато извикаме шивачка, за да ви ушие ваши собствени. И не бива да се притеснявате, че може да се заразите от чума. Майка ми е починала, докато е била в Лондон. Тъй като разделяше времето си по равно тук и там, държеше достатъчно дрехи и на двете места, за да избегне опаковането на безброй куфари и превозването им през провинцията. Тези дрехи са били в Уайлдууд през цялото време.
Беатрис кимна.
— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще свършат чудесна работа. Не бива да се притеснявате.
— Бих направил това за всеки друг във вашето положение. Когато свършите с банята, ще бъда в трапезарията. Камериерката ще ви упъти. За мен ще бъде чест, ако се присъедините към мен за ранна вечеря.
Тя отново кимна и се усмихна:
— Още веднъж ви благодаря.
Данте понечи да излезе.
— Извинявайте…
Той се обърна.
— Да?
— Дадохте ми име, но все още не зная вашето. Искам да кажа, чух, че ви наричат Морган, но не съм сигурна това собственото ви име ли е или титлата. Не зная как да се обръщам към вас.
Данте се усмихна и се поклони галантно.
— Е, тогава позволете ми да ви се представя, Беатрис. Аз съм Данте Тримейн, граф Морган и виконт Уайлдууд, на имението Уайлдууд в Дърбишир. Хората, които ме познават добре, ме наричат Данте или Морган. Имате позволението ми да използвате, което предпочитате.