Данте погледна към дрехите.
— Сигурно да, след като са толкова повредени. Брат ми беше крайно внимателен към дрехите си. Винаги вървеше по пътеките и никога не се отклоняваше, докато аз предпочитах да газя из локвите.
— Този маршрут изглежда много по-интересен — каза Беатрис, сгъна палтото и го прибра обратно в куфара. После го затвори и продължи нататък. След малко махна парче плат, което покриваше висок плосък предмет, облегнат на скрин. Изпод плата се показа портрет на две момчета, седнали до огромна хрътка. Беатрис приближи свещта до него, за да види по-добре.
Едното дете беше седнало до кучето и бе поставило небрежно ръка върху главата му. Имаше пясъчноруса коса и ясни сини очи. Другото момче, седнало по турски пред кучето, имаше коса, черна като антрацит, и палаво проблясващи златисти очи.
— Не е толкова трудно да се сетиш кой съм аз, нали? — попита Данте, като внезапно изникна до нея.
— Това е Уилям, брат ти?
— Да. Даже и тогава изглеждаше като бъдещия граф — спокоен, уверен. А аз просто подсказвах с вида си, че ще донеса много главоболия, както обичаше да казва госпожа Лийдс.
— Случайно зная, че госпожа Лийдс е силно привързана към теб. Дори ми каза, че си изпращал пресни хранителни запаси на едно село, заразено от чумата.
Неочаквано вятърът навън задуха силно и през процепите на гредите зазвуча траурно свистене.
— Изглежда, Дукесата не е съгласна с мнението на госпожа Лийдс за мен.
Беатрис покри обратно портрета.
— Наистина не бива да ме дразниш така, милорд — рече тя и се отдалечи от него, като заобиколи един голям гардероб. — Не е много джентълменско от т…
В миг замръзна ужасена.
Там, близо до малкото кръгло прозорче, очертано на лунната светлина зад него, стоеше тяло; тяло, чиято глава определено липсваше.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Данте веднага се втурна към нея:
— Какво има, Беатрис? Нарани ли се? Какво стана?
Беатрис не отвърна. Не можеше. Дори не бе в състояние да помръдне. Просто гледаше като онемяла обезглавената фигура, докато вятърът навън виеше като изгубена душа. Или може би изгубена глава?
Данте не просто се закиска зад нея, ами избухна в гръмък смях. Веселостта му извади Беатрис от уплахата й. Тя присви очи към него, неспособна да повярва, че той й се присмива.
— Това е само шивашки манекен — рече Данте и поднесе свещника към тъмната фигура.
Сега тя беше придобила съвсем различен вид, далеч не толкова страшен. Беатрис се почувства като пълна глупачка.
— Беше на майка ми. — Данте все още се смееше. — Беатрис, наистина ли си помисли, че Дукесата е дошла за главата си?
На Беатрис й се прииска да го зашлеви; всъщност дори се опита, но не го стигна.
— Не ставай глупав, фигурата просто ме стресна. Каква реакция очакваш от мен след всичките ти пъклени приказки за призраци и други такива? — Тя го заобиколи. Сърцето все още тупкаше в гърлото й. — Още ли не си се отказал да търсиш онези твои войници за Фийби?
Данте тръгна в друга посока.
— Не, още не. Зная, че са някъде тук. Майка ми никога нищо не изхвърляше. И тъй като Фийби ме помоли, наистина бих искал да й ги намеря. Мисля, че са някъде тук…
Думите му бяха прекъснати от силен трясък и той изчезна сред целия този шум. Някъде долу се чу силно тупване. След това настъпи тишина.
Беатрис грабна свещника.
— Данте? Там ли си? Отговор не последва.
— Ако това е поредната ти глупава шега, кълна се, че ще…
Тя погледна към мястото, където го беше видяла за последен път. Когато се приближи, видя, че подът се бе поддал и там зееше огромна дупка.
— О, мили боже!
Беатрис се спусна към капака и забърза по стълбите към долния етаж. Там, на площадката, сред купчина изпочупени дъски и слягащ се прах, Данте лежеше по гръб. Не се движеше. Беатрис се помоли да не е мъртъв.
— Данте? Чуваш ли ме?
Той изстена.
— О, слава богу! — каза тя и се доближи до него.
— Благодариш на Бога, че съм паднал, продънвайки пода? — попита Данте, като разтриваше тила си. После се опита да седне сред боклука. — Мисля, че си го получих, задето ти се присмивах.
— Почакай!
Беатрис остави свещника на пода и без да иска, бутна Данте назад, като се хвърли към него. Той отново удари главата си и изстена високо.
— Позволи ми да видя дали нещо не е счупено — рече тя.
— Ако преди това не е било, сега вече е.
Беатрис прокара пръсти по ръцете и гърдите на Данте, после по хълбоците му. След това продължи надолу по бедрата му. Данте отново изстена.
— Боли ли те? — попита тя, като прокара пръсти по вътрешната страна на бедрата му, опитвайки се да намери раненото място. — Счупено ли е?