— Но именно заради мен тя ще се сблъска с тези неща. Не разбираш ли, ако не бях този, който съм, и такъв, какъвто съм, тя нямаще да бъде принудена да се изправя лице в лице с живота с етикет „ко…“
— Ако не беше този, който си — прекъсна го Беатрис, — тя никога нямаше да бъде Фийби и майка й никога нямаше да познае и малкото щастие, което е имала през краткия си живот.
— Но какъв живот мога да й предложа аз? Не мога да й дам това, което заслужава.
— Има едно нещо, което можеш да й дадеш, Данте. Нещо, което никога не е получавала от госпожица Стаутуел или от съпруга на Илайза. Можеш да й дадеш любов.
Данте поклати глава.
— Трябваше да ги послушам.
— Кого да послушаш?
— Всички, които ме предупреждаваха, че някой ден може да се случи нещо такова. Винаги си мислех, че съм над добронамерените им намеци и деликатни забележки. Тези неща просто не се отнасяха за мен. Бях безпогрешен. Но сгреших и сега едно невинно дете се намира в такова трудно положение заради мен.
Данте се втренчи в огъня. Мразеше се повече, отколкото някога бе смятал, че е възможно. Чу как Беатрис се изправя и застава пред него. Когато коленичи пред стола му, той обърна глава. Не искаше да види в очите й съжаление. Стресна се, когато една нежна ръка докосна бузата му.
— Не зная нищо за онази част от живота ти, но зная нещо друго. Ти спаси живота ми, както и този на Фийби, макар и по съвсем различен начин. Това със сигурност би трябвало да означава нещо, защото за мен означава всичко.
Беатрис се наведе бавно напред и докосна леко устните му със своите. Данте не се замисли; не искаше. Просто реагира. Нуждата да я има — завладяваща и жестока през последните дни — се разля мигновено по всичките му вени и задумка като чук в главата му. Той я притегли към себе си и я целуна страстно, дълбоко. Езикът му опитваше вкуса й и ликуваше, докато пръстите й се вкопчиха в раменете му и тя задиша учестено.
— Данте! — прошепна Беатрис.
— Господи! — простена той в устата й. — Караш ме да се чувствам така, сякаш мога да завладея всичко!
Тя го погледна. Очите й проблясваха на светлината на огъня.
— Можеш.
Данте сложи ръка зад гърба й и я положи на килима пред огъня. Беатрис сложи ръце на врата му и прокара пръсти през косата му. След това целуна бузата, ухото и челото му, докато той плъзгаше устни надолу по шията й. Усети пулса на гърлото й. Кожата й беше толкова сладка! Той вдигна глава и я погледна на слабата светлина.
Искаше я толкова много, че ушите му звъняха, но дори и при това положение не можеше да я обладае. Щеше да бъде прекрасно, но просто не можеше.
— Боже господи, какво правя? — прошепна дрезгаво Данте и отпусна глава на рамото й.
Беатрис замръзна.
— Какво има?
Данте вдигна глава.
— Не мога да направя това, Беатрис. Нито е правилно, нито е прилично. Дори не зная истинското ти име.
— Това няма значение.
— Има. Един ден, когато си спомниш коя си и кой всъщност съм аз, това ще има значение и тогава ти никога няма да можеш да ми простиш. И колкото и да те искам сега — господ ми е свидетел колко те искам, — никога няма да мога да си простя, ако…
Той я пусна и се изправи. После погледна надолу към нея и видя разочарованието, изписано на лицето й, неспособността й да разбере думите и действията му. Знаеше, че ако сега не си тръгне, никога няма да го направи. И въпреки че тялото му изгаряше за нея, той се обърна и напусна стаята.
На сутринта Беатрис се събуди точно когато зората си проправяше път над покритите с утринна мъгла планини. Данте го нямаше. Беше оставил съобщение чрез Рени, за да й напомни за срещата си в Касълтън, прибавяйки, че най-вероятно ще се върне късно следобед. Също така й предлагаше, ако желае, да покаже къщата на Фийби, докато го няма.
Беатрис направи точно това, след като двете закусиха здраво с яйца с шунка и кифлички с чай. За Фийби имаше подсладено мляко.
Забележителното беше, че Беатрис си спомняше повечето от имената на стаите, дори Незначителната.
— Незначителната? — опита се да повтори Фийби, докато затваряха вратата на неподдаващата се на описание стая. — Какво означава това?
— Незначително, Фийби, означава нещо, което е от малко значение, едва забележимо, без нищо, с което да го запомниш.
— Като мен ли?