Беатрис се спря и я погледна.
— Фийби, как ти дойде това в главата?
— Ами аз си нямам дом. Госпожица Стаутуел каза, че съм като излишен багаж. Нещо, което не искаш, но и не можеш да се отървеш от него. — После се усмихна лекичко. — Но пък лорд Морган, баща ми, каза, че госпожица Стаутуел е глупачка, че е лоша и че не бива да вярвам на нищо, което ми е казвала.
Беатрис коленичи пред нея.
— И лорд Морган е прав, Фийби. Изобщо не бива да вярваш на нещата, които онази госпожица Стаутуел ти е казвала. Тя е не само глупачка, но и ужасен човек, след като ти е говорила такива неща. Искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че аз съм лоша?
Фийби поклати глава.
— Не, ти си много мила. Не ме караш да се чувствам глупава.
— Защото не си глупава. Ти си много, много умничка. Майка ти е била много интелигентна жена, след като те е научила на толкова много неща в тази ранна възраст. Зная, че ако сега беше с теб, щеше да ти каже същото. Всеки човек има значение, Фийби. Дори и аз, която не зная истинското си име. Казах ти, че съм загубила паметта си, когато съм се наранила, но дори и при това положение зная, че имам цел. Всички имаме цел.
— Какво е това „цел“?
— Целта е причина, много основателна причина за нещо. Например целта на слънцето е да грее и осветява деня, а целта на дъжда е да помага на растенията да растат. Разбираш ли?
— Да — рече Фийби. — Но каква е моята цел?
— Всъщност много е просто — каза Беатрис, хвана я за ръката и я поведе по коридора. — Много мислих за това напоследък, Фийби, и стигнах до заключение. Ние двете с теб имаме една и съща цел. И двете сме дошли тук отделно, но по една и съща причина — да спасим баща ти.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Морган, трябва да призная, че бях малко изненадан, когато получих писмото ви с молба за тази среща.
Граф Девъншир беше мъж, с около десет години по-възрастен от Данте, и носеше перука от гъсти тъмни къдрици и костюм от хубаво тъмночервено кадифе. Когато Данте влезе, той се изправи от стола си в малката стая на кръчмата „Печената гъска“ и протегна ръка към него.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим толкова бързо.
Графът седна и направи знак на момичето, което сервираше, да донесе бира и на двамата. Изчака, докато бирата беше сложена пред тях, като наблюдаваше строго как момичето намига очевидно на Данте и залюлява бедра, преди да продължи към другите клиенти.
— Предполагам, осъзнавате, че не мога да направя нищо, за да променя положението ви в Двора, Морган.
Данте не можеше да кори мъжа за впечатлението му. Всъщност бе очаквал това.
— Нямах намерение да ви моля за това, милорд. Не такава бе целта ми, когато ви помолих да се срещнем.
— Каква е тогава?
— Както знаете, милорд, отсъствах от Дърбишир и от Англия доста време.
— Да. — Девъншир отпи глътка бира. Част от нея покапа по брадичката му. Той я избърса със салфетка. — Как заварихте положението в Дърбишир при завръщането си?
— Много добре, милорд. Имал съм късмет, като се има предвид, че не съм бил там, за да наглеждам нещата.
— Как е във Версай?
Данте се усмихна.
— Почти същото като в Уайтхол, само че говорят на различен език. — После продължи: — Новините за чумата достигнаха до Версай, но не описваха истинските размери на епидемията. Разбрах това, когато и собствената ми майка бе повалена от нея и почина преди няколко месеца.
Девъншир кимна и отпи още една глътка.
— Хелена беше една от последните велики дами. Както знаете, лейди Девъншир бе много привързана към нея. Майка ви ще липсва на мнозина.
— Най-вече на мен, милорд. Винаги ще ми тежи на съвестта, че не можах да бъда с нея при кончината й. — Данте помълча малко, но когато видя, че Девъншир не прави никакво усилие да отговори, продължи: — Но и това не е целта на молбата ми да се срещнем, макар че чумата играе голяма роля в нея. Докато пътувах от Дувър към Уайлдууд, ми се наложи да потърся услугите на лекар.
Данте направи пауза. Реши, че е по-добре да премълчи причината, защото щеше да се види принуден да разкрие присъствието на млада неомъжена жена в дома си. Бъдещето на всяка дама, за която се знаеше, че е била насаме в компанията на Разгулния граф, щеше да бъде съсипано, независимо от името или почтеността й. Определено най-добрият път бе да говори неясно.
— Кочияшът ми спря пред едно село. Всъщност трябва да кажа, че спря пред барикада, блокираща достъпа в селото.
Девъншир кимна.
— Ейъм. Знам много добре за положението им.
— И аз така разбрах. Това, което правят онези добри хора — да държат болестта да не излиза извън границите на селото, е благородно и себеотрицателно и много от тях умират заради това.