— Да, да, сега си спомням. Тя е очарователно момиче, много елегантно. Прекрасни коси и очи. И доста необичайно — свири на виола да гамба. Зная това, защото трябва да правя полите й по-широки, за да може да обгръща по-добре инструмента. Веднага трябваше да се сетя, че е нейна. — Поклати глава. — Сигурно остарявам. Просто е толкова трудно да си спомням всички, които виждам!
— Мадам — върна се на целта на посещението си Касия, — можете ли да ни кажете името на момичето?
— Какво? А, да. Разбира се, милейди. Тя е лейди Джилиън Форестър, най-малкото дете и единствена дъщеря на лорд Адамли.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Тя е Джилиън Форестър — каза Касия, като затвори очи пред реакцията, която знаеше, че ще последва.
— Боже господи! — възкликна Ролф.
Данте не каза нищо, поне отначало. Когато Касия изрече познатото име, през тялото му премина хлад. Той я погледна. Страхуваше се от отговора на въпроса, който се готвеше да зададе. И не без основание.
— Роднина ли им е?
— О, да — рече Кордилия и седна до съпруга си.
Пърси наведе към нея огромната си фигура и я целуна любящо по бузата.
— Не е ли случайно някаква далечна роднина? — попита Данте. — Братовчедка? Може би трета?
Касия се усмихна тъжно на мрачните му надежди.
— Добър опит, Данте, но се страхувам, че не. Изглежда, Беатрис всъщност е най-малкото дете и единствената дъщеря на маркиз Адамли. Също така е сестра на Реджиналд, Арчибалд и Марселъс Форестър, с които, както знаем, добре се познаваш.
Данте скри лице в шепи и изстена на глас. Прокле невероятната си липса на късмет. Дали не беше шега? Сигурно. Реалността не можеше да бъде толкова жестока!
— Не знаех, че имат сестра.
— Като се имат предвид обстоятелствата около връзката ти с Форестърови, вероятно са предпочели да не знаеш за съществуването на това разклонение на родословното им дърво. Всъщност Джилиън е единствената им сестра. Била е отгледана в провинцията от майка си, докато баща й и момчетата са живели в Лондон. Била е твърде млада, може би на петнадесет, за да знае за онова, което стана преди пет години. Родителите й, за които съм чувала, че се опитват да я опазят от всичко, вероятно са й спестили скандала между теб и брат й Реджиналд.
— Слава богу, че почива горе и не е тук да чуе това — каза Ролф, наля бързо чаша бренди и я натика в ръката на Данте. — Вземи, имаш нужда от това повече от мен.
Данте отпи една глътка.
— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че изобщо не биваше да има скандал, Ролф.
— Щеше да бъде трудно да се избегне — каза Касия, — след като целият Двор беше бръмнал от слухове за връзката ти с жената на Реджиналд.
Данте се намръщи.
— Признавам вината си за много неща и откъслечните заговори не са изключение, но едно от нещата, които никога не бих направил, е да сложа рога на приятел. Смятах Реджи за такъв. Реджи беше луд по Клер, макар всички да знаеха, че тя се омъжва за него само защото един ден ще стане маркиз на мястото на баща си. Тя пусна слуховете за нашата въображаема връзка, за да си върне за многократните ми откази да споделя леглото й. Не знаех нищо за това, докато един ден Реджи, с Арчи и Марселъс в ролята на секунданти, не дойдоха вбесени при мен в ателието на шивача ми и не поискаха да се срещна с него в парка Сейнт Джеймс, за да му дам удовлетворение.
— Поне имаше достатъчно разум в главата, за да избегнеш дуела с него — каза Ролф.
— Мислиш, че Реджи можеше да ме победи?
— С твоя талант с шпагата? Ти можеше направо да го смажеш, което само щеше да подсили слуховете и да предизвика такъв скандал, какъвто Уайтхол никога не е виждал. Беше прав да откажеш предизвикателството му, макар и в крайна сметка да го унижи толкова, колкото Клер и историите й за измислени връзки никога не бяха успявали.
Данте се върна на стола си със сериозно изражение.
— Намерението ми изобщо не беше да унижавам Реджиналд. Просто исках да го накарам да остави тази работа. Но той не желаеше и продължаваше да ме предизвиква. Започна със заплашителни писма, след това работата се разгласи. Където и да отидех, Реджи изникваше с братята си и ме дразнеше, докато накрая се видях принуден да си му върна с истината.
— Че синът му всъщност не е негов.
Данте се огледа наоколо. Кордилия и Пърси, които не знаеха какво се обсъжда, седяха на едно канапе и благоразумно мълчаха.
— Е, не съм му казал, че Алек е син на Лимли — защити се Данте. — Просто му предложих поне веднъж да проследи Клер по време на някое от „пазаруванията“ й в сряда. Очакванията ми, че Реджиналд е достатъчно интелигентен, за да събере две и две, когато види Клер и Алек да се срещат с Лимли в парка, се оправдаха. Тя никога не водеше момчето със себе си, а и приликата му с Лимли, когато бяха заедно, бе повече от очевидна. — Той поклати глава. — Изобщо не трябваше да казвам на Реджиналд да проследява Клер. Не беше правилно. Трябваше да оставя нещата така, както са.