От личния си опит с нейното семейство съдеше, че най-вероятно тя е избягала. Ако беше така, сигурно се бе измъкнала набързо, без дори да има възможност да се облече в прилични дрехи.
И ако положението беше такова, той нямаше никакво намерение да я връща обратно.
Малко след това Нюпорт се върна. В изражението му се усещаше доста по-голяма степен на високомерие.
— Длъжен съм да ви уведомя, че Негово благородие е зает в момента и не е в състояние да се срещне с вас, лорд Морган. Можете да оставите съобщение, ако желаете.
— Казахте ли на лорд Адамли, че съм тук по спешен въпрос и трябва да го видя незабавно?
— Да, разбира се, но Негово благородие не може…
— Няма значение. Сам ще му кажа.
Данте избута Нюпорт настрани и се отправи по същия път, по който икономът беше дошъл. Не обърна внимание на възмутените възгласи, които чуваше зад себе си, защото знаеше, че младото му тяло и по-дългите му крака лесно ще увеличат разстоянието между него и стария Нюпорт. Нямаше идея къде отива, но краката му сами го отведоха до една затворена врата в края на коридора. Данте почти не спря. Не си направи труда да почука, а направо сграбчи дръжката на бравата, отвори вратата и влезе без всякакви условности.
Александър Форестър, маркиз Адамли, седеше зад лъскавото си бюро от орех и седеф и лицето му бе скрито зад писмото, което четеше.
— Надявам се да е излязъл тихо, Нюпорт.
— Не, милорд.
Маркизът се изправи с бързина и ловкост, неотговарящи на напредналата му възраст.
— Морган, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Може би вече сте забравили, милорд, но помолих за аудиенция при вас.
— Която отказах — или може би не бях достатъчно ясен? Не си желан тук, Морган, така че си върви, преди да съм наредил да те изхвърлят.
— Както казах на Нюпорт, имам да обсъдя с вас един важен въпрос. Може би той не се е изразил ясно.
— Предаде ми съобщението ти съвсем недвусмислено, както съм сигурен, че е направил и с моя отговор. Нюпорт умее да се оправя с измет като теб. Няма нищо, което да трябва да обсъждам с теб.
— Уверявам ви, че въпросът е от голяма важ…
— Върви си, Морган! Няма да повтарям.
— … за дъщеря ви.
Маркизът млъкна. Погледна Данте и над очите му се спусна облак, но не на гняв, а на огромен, явен страх. Данте го наблюдаваше внимателно.
— Какво знаеш за Джилиън, Морган?
— Зная, че дъщеря ви е жива и е добре.
Облекчението най-сетне позволи на маркиза да освободи дълго сдържания въздух в гърдите си.
— Слава богу. Къде е тя?
— В безопасност е.
— Попитах те къде е, Морган.
— Ще ви кажа, милорд, но след малко, след като поговорим няколко минути. Е, ако имате да ми отделите толкова време.
— Разбира се, че мога да отделя. Разтревожих се до смърт за нея. Къде е би… — Маркизът остана прав и в погледа му неочаквано се настани подозрение. — Какво има, Морган? За откуп ли става дума? С това ли си се заел сега? Вече не си доволен да съсипваш бракове и си започнал да отвличаш? Говори по същество. Колко искаш, за да върнеш Джилиън при нас?
Данте не беше сигурен, че е чул добре събеседника си.
— Моля?
— Хайде, стига, не си отвлякъл Джилиън за нищо, нали? Трябваше да се досетя, че си бил ти, но смятах, че си във Франция. Помислих също, че Джилиън е избягала с някого, но няма начин да повярвам, че моята дъщеря би напуснала дома си, за да се омъжи за някой като теб. Крал Чарлз прояви достатъчно разум да те изпрати в изгнание. Бях сигурен, че никога повече няма да ти бъде позволено да се върнеш. Ако знаех, че това е станало, отдавна щях да съм тръгнал след теб и Джилиън. Какъв е този извратен навик, Морган, да причиняваш хаос в дома ми? Ако и косъм е паднал от главата й, кълна се, че ще си мъртъв, преди да успееш да мигнеш…
— Не зная за какво говорите, лорд Адамли. Дойдох тук просто да ви уверя, че дъщеря ви е жива и здрава.
— Тогава къде е? Със сигурност не си я довел с теб, следователно искаш нещо от мен, за да я върнеш. Всъщност ако изобщо знаеш къде е и това не е откачената ти представа за шега! — Той поклати глава. — Прекалено низко е дори за теб.
Данте остана мълчалив а Маркизът го погледна.
— Знаеш къде е, нали? По очите ти личи. Знаеш къде е и искаш нещо в замяна. Че защо иначе щеше да я отвлечеш?
— Напълно сте изгубили ума си, милорд. Не съм отвличал Джилиън.
— За теб лейди Джилиън, Морган!
— Може би трябва да седнете и да се успокоите, като ми дадете възможност да ви обясня как съм я намерил.
Маркизът изгледа сърдито Данте. Не искаше да го слуша. Не искаше да прекара и секунда повече в неговата компания, но, от друга страна, беше достатъчно интелигентен, за да знае, че няма друг избор. Без Данте можеше никога повече да не види дъщеря си. Не искаше да рискува. Затова седна бавно и зачака Данте да продължи, като го гледаше с неприкрита омраза.