— Не бързай толкова да отхвърляш тази версия, Марселъс — рече Реджи. — Познавам Морган доста по-добре от теб. С нищо не би могъл да ме учуди.
Марселъс поклати безнадеждно глава към брат си, после се обърна към Данте:
— Кога можем да я видим?
— Има няколко неща, които искам да изясня, преди да продължим по-нататък.
— Нямаш право да ни задаваш никакви въпроси — каза Реджиналд.
— Мисля, че има — намеси се Марселъс. — Джилиън е при него, така че би било по-разумно да отговорим на въпросите му. Вече му изразихме недоверието си. Той има пълното право също да не ни се доверява.
Данте кимна към него.
— Първо бих искал да знам защо от страна на семейството ви не са направени никакви усилия да я намерите?
Марселъс погледна баща си.
— Каза, че си наел детективи.
Лицето на маркиза промени цвета си.
— Изпратих един човек да се погрижи за това. Той е използвал известен брой свои хора. Не са открили нищо.
— Изпратил си един човек? — каза Марселъс, искрено изненадан. — Съгласих се да не известявам властите за изчезването на Джилиън само защото ти ме увери, че си изпратил цял отряд детективи да я търсят. Защо, по дяволите, направи това, татко?
— Защото нямаше как да зная дали Джилиън е тръгнала по собствено желание или по принуда. Помисли за доброто име на сестра ти. Ако беше отвлечена, когато се върнеше в Двора, щеше да бъде съсипана. Но ако никой не разбереше за отвличането, нищо такова нямаше да се случи. Също така имах известни основания — преди да разбера за участието на Морган в тази работа, разбира се — да подозирам, че е пристанала на някого. Ако го беше направила, тогава обстоятелствата щяха да бъдат съвсем различни. Просто изчаквах да видя какво всъщност се е случило.
Марселъс поклати отвратено глава. След това се обърна към Данте:
— Ако знаех, че не е нает отряд от детективи, които да я търсят, независимо от скандала, който щеше да последва, щях да докладвам на властите за изчезването й. Щях да накарам всеки войник на Негово величество да претърсва страната.
Данте го погледна. Вярваше му.
— Сигурен ли си, че Джилиън не е избягала, защото е искала така?
— Трудно бих повярвал такова нещо, Данте. Джилиън изглеждаше напълно щастлива тук. Имаше свои собствени интереси и излизането в обществото й харесваше. Разбира се, не можем да знаем със сигурност, докато тя не ни каже. Ако Джилиън ни види, може да възвърне паметта си. Би ли я довел тук, в Адамли Хаус?
— Откъде-накъде ще го молиш да видиш собствената си сестра? — прекъсна го маркизът. — Джилиън ще бъде доведена веднага.
— Лорд Адамли, бих ви посъветвал да не избързвате и да действате с изключителна предпазливост, когато става дума за доброто на Джилиън — каза Данте. — Дори и малко да се разстрои, може да загуби каквито и слаби връзки да има с паметта си.
— По дяволите, Морган! Дъщеря ми трябва да си бъде у дома, а не сред непознати, и със сигурност не с теб! Не съм напълно убеден, че не си я отвлякъл ти и след това не си получил угризения на съвестта и затова си я върнал обратно. А колкото до тази глупост, че си е загубила паметта, мога да те уверя, че веднага щом ни види, ще си спомни всичко. Познавам моята Джили. Тя ми е умничка. Веднага ще се съвземе. Може би тогава ще може да ни каже кой я е измъкнал от леглото й посред нощ.
— Това би било полезна информация — каза Данте. — Ако възвърне паметта си, разбира се.
— Единственият начин да узнаем е да ни я доведеш. Във всеки случай ти нямаш никакво право да я държиш при себе си. Давам ти двадесет и четири часа да се върнеш там, където е тя, и да я доведеш, иначе можеш да бъдеш сигурен, че ще изпратя кмета да го направи.
— Здравей, Беатрис.
Джилиън вдигна поглед от книгата, която четеше, и се усмихна, когато зърна Данте на градинската пътека пред себе си.
— Не те чух кога си дошъл.
Данте пристъпи напред и седна на каменната пейка до нея. Намираха се под малък свод, образуван от покрити с цветове увивни растения. Слънцето грееше, а въздухът бе изпълнен с ухание на градински цветя. Наблизо бълбукаше малък фонтан.
Данте вдигна книгата от скута на Джилиън и погледна заглавието.
— Милтън?
Джилиън кимна.
— Изглежда, обичам митове и легенди. Току-що четох една поема, описваща река, наречена Лета.
Данте остави книгата и сложи панделката между страниците, за да отбележи мястото.
— А, да, реката на забравата, ако не ме лъже паметта.
Джилиън се изсмя на несъзнателното съвпадение.
— Изглежда, Лета е засегнала и теб, милорд.
— Може би си се чудила дали сегашното ти състояние е причинено от случайна глътка от водите й?