Джилиън се усмихна.
— Липсваше ми на вечеря.
— Приеми извиненията ми. Трябваше да свърша една работа.
— И Касия така каза.
— Къде е Фийби?
— С Касия е. Предполагам, че дава на Фийби урок по рисуване. Знаеш ли, тя е талантлива художничка.
— Знам.
Данте се втренчи в пътечката, покрита с натрошени раковини. Изглеждаше така, сякаш търсеше думите, за да изрази нещо, което го притесняваше.
— Тревожи ли те нещо? — Джилиън го хвана за ръката и я притисна нежно между дланите си. — Работата ти неприятна ли беше?
— Всъщност беше свързана с теб. — Той я погледна. — Имам новини.
— Наистина ли?
— Да. Вече мога да кажа, че разреших дилемата ти с Лета. Открих коя си.
Джилиън пусна ръката му, после се зачуди защо го е направила. Може би си мислеше, че с това ще го спре да продължи? Втренчи се уплашено в него, без да знае защо.
— Разбирам.
— Истинското ти име не е Беатрис, разбира се. Казваш се Джилиън Форестър. Лейди Джилиън Форестър. Баща ти е Александър Форестър, маркиз Адамли.
— Джилиън Форестър — повтори тя, сякаш изричайки името си, се мъчеше да си спомни нещо. Но нищо такова не се случи. — Спомена баща ми. Майка ми жива ли е още?
— Да. Името й е Джоанна и с баща ти живеят тук, в Лондон, в Адамли Хаус, заедно с тримата ти братя и семействата им.
— Имам трима братя? — Джилиън си спомни гласа, който беше чула в пещерата до Уайлдууд; същият, който я дразнеше и я наричаше „хлапе“. Сигурно беше на някой от братята й.
— Реджиналд е най-големият — продължи Данте. — Следват Арчибалд и Марселъс.
Джилиън мълчеше замислено и си повтаряше наум имената на всеки от семейството. „Реджиналд. Арчибалд. Марселъс.“
Тогава в съзнанието й изникна един образ — смътна картина на счупени очила и много малки деца, момчета и момичета, на различна възраст.
— Казваш, че семейството ми е тук, в Лондон?
— Да. И нямат търпение да те видят отново.
— Не са дошли с теб?
— Не им казах къде си. Исках аз пръв да ти кажа истината, за да те подготвя, преди…
Той се поколеба.
— Преди какво?
— Преди да те върна на тях.
— Да ме върнеш на тях? Звучи, сякаш съм изгубено копче или книга, която си взел назаем от онзи маркиз Адамли! За нещо такова ли ме считаш? И защо не са тръгнали да ме търсят, след като съм била отвлечена, както твърдят? Не ги ли е било грижа, че ме няма? Не ги ли е било грижа какво е станало с мен?
Джилиън се разстройваше все повече и повече. Цялото й тяло трепереше. Защо изпитваше такава неохота да се върне при семейството си и живота, който бе водила? Сякаш нещо й казваше да не отива, да не се връща. Защото връщането в онзи непознат за нея свят също означаваше да напусне Данте и Фийби, и целия този живот, който наистина познаваше.
— Джилиън, аз…
— Аз не ги помня, Данте! Те са ми чужди! Нима просто ще ме оставиш на прага им и ще си заминеш? Ами ако никога не си ги спомня? Трябва ли да прекарам остатъка от дните си с хора, които не познавам? Ами Фийби? Никога ли повече няма да я видя?
Джилиън трепереше цялата. Данте я притегли към себе си, за да я успокои, прегърна я и зашепна нежни думи в косите й. Джилиън затвори очи. Опита се отчаяно да не заплаче, но самата мисъл да напусне Данте и Фийби я изпълни с истински страх.
„За теб ще бъде много по-лесно, ако не ни се съпротивляваш, Джилиън.“
Джилиън се отдръпна от Данте.
— Какво каза?
Данте я погледна учудено.
— Нищо не съм казвал.
— Но аз току-що чух глас, който ми казваше да не се съпротивлявам, че ще ми бъде много по-лесно, ако не го правя.
Лицето на Данте замръзна.
— Разпозна ли гласа?
— Не — отвърна Джилиън. — Но не беше приятен глас. Заплашваше ме.
— Слушай, Джилиън. Баща ти каза, че си отвлечена от спалнята ти, което обяснява защо те намерих изоставена на пътя. Всъщност баща ти смята, че аз съм те отвлякъл.
— Ти? Че защо ще си мисли такова нещо? Ти спаси живота ми!
— Това няма значение, Джилиън. Поне засега. Мен също не ме е грижа какво си мисли баща ти. Искам да знаеш, че не съм те отвлякъл, но мисля, че може би ти знаеш кой го е направил. Предполагам, че е заключено някъде в паметта ти. Когато споменах семейството ти, оттам изникна гласът, който току-що чу. Може би ако ги видиш отново, паметта ти изцяло ще се върне.
— И ще мога да кажа на баща ми кой наистина ме е отвлякъл — довърши вместо него Джилиън.
Данте й се усмихна.
— Точно така. Бих искал утре сутринта да те заведа в Адамли Хаус, за да те запозная със семейството ти. Ще остана толкова дълго, колкото искаш. Ако искаш да си отидеш, след като се запознаеш с тях, ще тръгнеш заедно с мен. Няма да те оставя там.
Джилиън го погледна. Неочаквано си спомни нещо, което й беше казвал — че никога не лъже. И му вярваше. Тя се изправи бавно.