— Но тя изглежда толкова…
Джилиън пристъпи напред и взе ръката на жената.
— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви разстройвам.
В съзнанието й изникна една картина — образ на същата тази жена, само че по-млада, нежно усмихната, която й подаваше една кукла. Но образът изчезна толкова бързо, колкото и беше дошъл.
Висок красив младеж с очила се приближи усмихнат от лявата й страна.
— Не си разстроила мама, Джилиън. Тя плаче за всичко. Когато бяхме деца, тя се разплака в деня, в който й донесохме една крастава жаба от градината.
— Съжалявам, но не си спомням — каза Джилиън, като се запита какво ли я е накарало да докосне някое от тези грозни същества.
Той я хвана за ръката и я стисна.
— Аз съм Марселъс, най-младият от братята ти. Мисля, че изглеждаш страшно добре.
— А аз съм Арчи, другият ти брат — каза трети мъж, по-възрастен от нея и може би няколко години по-възрастен от Марселъс, с пясъчноруси къдрици, които падаха над широки рамене. Той се приближи до нея да я прегърне, като накуцваше леко и се подпираше на лакиран дървен бастун. Джилиън се запита какво ли му се е случило. — Не се тревожи за бастуна. Имам рана от куршум в крака при Уърсестър. Аз съм вторият ти брат. А онзи мрачен хапльо в ъгъла — продължи Арчи — е третият, Реджиналд. Той е най-големият от нас и по общо признание — най-големият твърдоглавец. Винаги си обичала да го наричаш Реджи.
Реджи я погледна и на изпитото му лице се появи лека усмивка.
— Радвам се да те видя, Джилиън.
Джилиън кимна и се усмихна учтиво.
Последва неловко мълчание и макар все още да беше малко нервна, Джилиън усещаше, че хладът, който изпитваше при пристигането си, бе започнал да изчезва по малко.
Марселъс я хвана за ръката и я поведе по-навътре в стаята.
— Всичко е наред, Джили. — Той се поколеба. — Имаш ли нещо против да те наричам така? Не си спомням да съм те наричал по друг начин още от училище, освен, разбира се, „хлапе“, но това като че ли сега не е много подходящо.
„Хайде, хлапе, да не би да те е страх?“ Гласът, който беше чула в пещерата тогава. Беше неговият глас.
Джилиън му се усмихна, облекчена, че най-сетне е открила връзка с някого от семейството си.
— Можеш да ме наричаш Джили, макар че може би някой път няма да успея да реагирам. А аз Марселъс ли те наричах?
— Невинаги. Обикновено само когато ме представяше на някого. Наричаше ме с няколко имена, за които мама те укоряваше, но най-вече ме наричаше Марс — на бога на войната. Казваше, че това е по-подходящо за мен от Марселъс, понеже когато бяхме деца, постоянно се биехме. На Джилиън започваше да й се струва странно познат.
— На колко си години, Марс?
— На двадесет и четири.
— А аз на колко години съм?
— На двадесет. На двадесет и трети март ще навършиш двадесет и една.
Джилиън кимна и огледа всички.
— Марс, Арчи, Реджи, мама и татко — каза тя, като си повтаряше имената им, за да ги запомни. После погледна двете жени, които седяха до прозорците, отделно от семейството. — Данте не ми каза, че имам сестри.
— Нямаш. Позволи ми да ти представя снахите ти — рече Марселъс, прекоси стаята и хвана ръката на дребничка блондинка в последните месеци на бременността. Тя се усмихна топло на Джилиън. — Това е Доротея, моята съпруга.
Марселъс й помогна да се изправи, като сложи внимателно ръка под лакътя й.
— Радвам се, че най-сетне си си у дома, Джилиън — рече Доротея, когато застана до Марселъс. — И моля те, не мисля, че някой ме е наричал Доротея, откакто бях дете. Дори е доста по-добре.
Тази жена, която беше истинско олицетворение на красотата, изглеждаше щастлива, направо грееше. Изглежда, обожаваше съпруга си, защото го гледаше като някакъв бог. Всъщност бе достатъчен само един поглед към Марселъс, за да се види, че и той изпитва същото.
— А това — продължи Марселъс — е съпругата на Реджиналд — Клер.
Топлотата, която Джилиън бе видяла да се излъчва от лицето на Дори, очевидно не докосваше другата жена. Всъщност, докато се представяха, Джилиън усети, че застава нащрек. Макар вниманието на всички в стаята да бе насочено към нея, жената остана неподвижна. Очите й бяха тъмни и неясни, сякаш предпочиташе да бъде някъде другаде. Също така Джилиън забеляза, че Реджиналд не дойде да застане до жена си.
— Здравей, Клер — каза Джилиън, като се опитваше да поразсее напрежението си. Със сигурност това се дължеше на факта, че не се познаваха. Та нали и къщата й беше изглеждала по същия начин — строга и отблъскваща — на пръв поглед?
Клер направи крачка напред и прегърна сковано Джилиън. Когато се наведе да я целуне по бузата, прошепна в ухото й; толкова тихо, че само Джилиън можеше да я чуе: