— Може ли да си поговорим, Морган?
Данте вдигна поглед към приближаващия се маркиз. После погледна към вратата, която той му сочеше, кимна и го последва натам.
— Данте?
Гласът на Джилиън го спря точно когато беше стигнал вратата. Той се обърна.
— Отиваш ли си?
Това не беше просто въпрос, а напомняне на обещанието му. Обещанието, че никога няма да я напусне. Данте поклати глава, за да й покаже, че няма защо да се тревожи.
— С баща ти имаме — той хвърли поглед към маркиза — да обсъдим нещо. Няма да се бавим дълго. Така ли е, милорд?
Бащата на Джилиън изобщо не изглеждаше доволен.
— Има някои неща, които искам да обсъдя насаме с Морган, Джилиън.
Отчаянието по лицето на Джилиън се поразсея и тя се усмихна.
— Тогава ще се видим, когато свършите.
Данте кимна, отвърна на усмивката й и излезе от стаята.
— Бренди? — попита маркизът, когато с Данте се озоваха сами в кабинета. Беше значително по-гостоприемен, отколкото последния път.
— Не, благодаря ви, милорд — каза Данте, зае посоченото му място и зачака.
Лорд Адамли не заговори веднага. Той извади ключ от джоба на сакото си, отвори най-горното чекмедже на бюрото и извади нещо отвътре. След това го хвърли на Данте. Беше писмо. На червения восък, с който беше запечатано, личеше печатът на Адамли.
— Какво е това? — попита Данте, без да се помръдне да вземе писмото, както очевидно се бе надявал маркизът.
— Това, Морган, е писмо, с което нареждам на адвоката си да ти даде сумата от двадесет хиляди лири.
Данте го погледна, но все още не посягаше да вземе писмото.
— Доста голяма сума, милорд. Мога ли да попитам за какво е? Като джентълмен, със сигурност не бих очаквал никаква награда за това, че съм върнал дъщеря ви здрава и читава при вас.
— Това не е награда, Морган. Считай го за компенсация, осигуряваща обещанието ти като джентълмен и гаранцията, че след като напуснеш Джилиън днес, никога повече няма да се опитваш да я виждаш.
— Плащате ми, за да напусна дъщеря ви, сякаш никога не съм я виждал?
Маркизът кимна, напълно сериозен.
— Точна така.
— Какво ви кара да мислите, че ще приема тези условия? И какво ви кара да мислите, че просто така ще изоставя Джилиън?
Маркизът се изсмя на глас.
— Защото си този, който си. Ти си Данте Тримейн — разгулният граф Морган. Само твоята самоличност прави вероятно, дори необходимо да приемеш това предложение, което е доста щедро, като се имат предвид някои неща.
— Кои неща, милорд?
— Като например, че ако не приемеш това предложение при моите условия, ще те дам под съд за отвличане, независимо от скандала, който ще последва.
В главата на Данте се появи нещо; нещо, което маркизът не искаше да разкрива.
— Имам един въпрос към вас, милорд. Всъщност защо не информирахте никого за изчезването на Джилиън?
Лорд Адамли си пое бавно дъх.
— Това, Морган, не е твоя работа.
— Казвате, че според вас дъщеря ви е била отвлечена, отвлечена насила от тази къща, и все пак не известихте властите. Не сте изпратили хора да я търсят, освен един човек, както казвате, и то очевидно доста неспособен, защото до Уоруикшир никой не е чувал, че Джилиън е изчезнала.
— Търсеха я дузина мъже под ръководството на този мой човек, само че са търсили в погрешна посока. И независимо дали ми вярваш или не, бях на път да намеся и двореца. По дяволите, Морган, не знаех с кого си имам работа. Не знаех какво трябва да мисля. Имаше вариант да е пристанала. Имаше вариант да е отвлечена. И ако беше отвлечена, трябваше да почакам, за да ми съобщят размера на откупа. Имам врагове — кой политик няма? — и не знаех дали не е някой от тях, направил това с надеждата да ме съсипе. Но когато мина известно време и нямаше нито искане за откуп, нито вест за Джилиън, започнах да се страхувам ужасно. Знаех, че съм сбъркал, задето съм изчакал.
— Как сте успели да обясните внезапното изчезване на Джилиън на познатите си?
— Лелята на Джилиън, с която са много близки, е заболяла неочаквано. Джилиън е заминала незабавно при нея в Дорсет. Току-що се е върнала в Лондон.
Данте поклати глава.
— За всичко сте помислили. Било е успешно, нали? Въпреки всичко политическата ви кариера си остава непокътната.
Лицето на маркиза стана червено, много червено. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира.