— Достатъчно, Клер — рече Дори.
— Просто исках да информирам скъпата Джилиън за истината за Данте Тримейн. — Тя потупа Джилиън по ръката. — Че защо, мислиш, го наричат Разгулния граф? Той направи кариера в двореца, като прелъстяваше омъжени жени, съсипвайки имената им, живота им и захвърляйки ги като ненужен боклук, когато повече нямаше полза от тях.
Джилиън беше объркана.
— Но Данте ми каза, че е бил далеч от двореца, във Франция, и че току-що се е завърнал, като е чул за смъртта на майка си.
— Това, разбира се, е истина — рече Клер и отпи от чая си. — Но едва ли ти е казал причината за престоя си във Франция. Не ти ли е казвал, че му е било наредено да замине за там и не му е било позволено досега да се завърне? И се завърна само заради смъртта на майка си. Кралят не успя да му попречи да й отдаде последна почит. А знаеш ли, първо, защо Данте е бил изпратен във Франция? Защото най-сетне отиде твърде далеч. Прелъсти една от любовниците на краля. Доста дързък, но и глупав ход. Всъщност, Джилиън, Данте Тримейн е мошеник и изнудван и ти трябва да се радваш, че връзката ти с него е приключила по този начин. Сега, след като вече няма полза от теб, той ще си е заминал, когато се върнем в Адамли Хаус. Сама ще видиш.
— Данте няма да ме изостави. Той ми обеща.
Клер се изсмя.
— Обещанията не означават нищо за него, Джилиън. Ще видиш.
Джилиън не искаше да й повярва, но тя изглеждаше толкова сигурна в това, което казваше, а и Дори не го отричаше. Данте и Клер любовници? Невъзможно. Сигурно бе станала някаква грешка. Ами майката на Фийби, Илайза? Тя е била омъжена, а и самият Данте й бе казвал, че е правил неща, от които се срамува.
Все пак всеки медал си имаше две страни, а единственото нещо, което Джилиън знаеше, бе, че Данте е честен. Беше й казал, че винаги ще бъде такъв с нея. Просто щеше да го попита, когато се върнеха в Адамли Хаус. Той щеше да бъде там. Джилиън знаеше това.
Данте никога не лъжеше.
Но все пак се оказа истина. Поне в по-голямата си част. Джилиън трябваше да се изправи пред действителността, когато с Дори и Клер се върнаха в Адамли Хаус малко след това.
Беше направил това, което бе казал, че няма да направи. Беше нарушил обещанието си.
Джилиън прекара един час, слушайки как баща й обвинява Данте във всички престъпления, които човек можеше да си представи. Изброи й всичките отвратителни неща, които знаеше за него. На Джилиън й се струваше, че говорят за двама различни мъже. Неговият Данте бе безскрупулен и пресметлив, развратник, мошеник. Нейният Данте бе честен, мил и себеотдаващ се. Нейният Данте беше спасил живота й и въпреки думите на баща й, въпреки безбройните обвинения, тя не можеше да прогони от съзнанието си образа на човека, когото бе опознала. На човека, когото вече знаеше, че обича.
Джилиън напусна кабинета на баща си по-объркана и несигурна от всякога. И отиде право при човека, на когото чувстваше, че може да каже истината.
— Честно казано, Джилиън — рече Марселъс от другата страна на затрупаното с книжа бюро, което представляваше по-малък и не толкова внушителен вариант на това на баща й, — винаги съм смятал, че Данте и Клер никога не са били любовници. — Марселъс нагласи очилата на носа си. Джилиън се запита дали не се чувстваше неудобно да обсъжда такива неща с нея. Все пак той продължи: — Въпреки това е известен под името Разгулния граф; име, което не се дава току-така. Останалите неща, които Клер ти е казала: за другите връзки на Данте с омъжени жени и за обстоятелствата около изпращането му от крал Чарлз във Франция, доколкото знам, са истина.
Джилиън бе свела поглед към ръцете си, стискаше здраво пръстите си и отчаяно се мъчеше да осмисли всичко това. Просто не можеше да повярва. Как можеше толкова да е сгрешила в преценката си за него?
— Джилиън, трябва да те попитам нещо и ако въпросът ми те разстрои, не е нужно да ми отговаряш.
Тя вдигна поглед към брат си.
— Лорд Морган правил ли ти е някога нещо, което не е бивало да прави?
Джилиън веднага разбра какво има предвид. Искаше да знае дали Данте не я е прелъстил, както според него бе направил с други жени. Джилиън си спомни онзи път, когато я беше целунал, но това изобщо не й се струваше лошо или неприлично. Всичко, свързано с техните целувки, й изглеждаше толкова в реда на нещата, че реши да не ги споменава.
— Не. Данте беше истински джентълмен, докато бях с него, и именно затова ми е толкова трудно да повярвам всичко, което току-що ми каза.
Марселъс заобиколи бюрото си и взе ръцете й. След това погледна право в очите й.