— Къде е Беатрис?
Данте се страхуваше от този въпрос от момента на излизането си от Адамли Хаус без Джилиън. Беше прекарал последните няколко часа в мисли какъв идиот е, че изобщо е завел Джилиън в Адамли Хаус. И бе още по-голям идиот, задето бе позволил да я отведат. Защо не се вслуша в онова тревожно колебание, когато маркизът го повика в кабинета си? Защо не отказа да си отиде, докато не му я върнеха?
Данте вече знаеше отговора. Той нямаше никакви права над Джилиън. Тя не беше негова съпруга, нито пък някога щеше да бъде. Беше си отишъл само защото знаеше, че докато е там, Форестърови няма да я върнат обратно. Нямаше идея къде може да са я отвели. Щеше да бъде безсмислено да остане на стола в кабинета на маркиза. Нея я нямаше и сега трябваше да каже истината на дъщеря си.
Данте се изправи и отиде до Фийби.
— Беатрис я няма, Фийби.
Детето не се помръдна.
— Къде е?
Как можеше да й обясни нещо, което сам не искаше да повярва? Как можеше да го изрази така, че тя да го разбере?
— Фийби, спомняш ли си как Беатрис ти обясни защо си изпратена при мен?
— Каза, че ти си истинският ми баща и че след като майка ми е починала, съм дошла да живея при теб, защото тук е моят дом.
Данте кимна. Това беше най-простото и очевидно обяснение. Разбира се, ако се пренебрегнеше истината за зачеването на Фийби.
— Ами Беатрис има майка и баща, и дори братя. Досега не си беше у дома, защото беше забравила коя е.
— Защото не можеше да си намери паметта.
— Точно така. Но сега ние знаем коя е. Открих как е истинското й име и кое е семейството й.
Фийби помисли малко.
— Истинското й име не е Беатрис?
— Не, не е. Името й е Джилиън. Джилиън Форестър. Баща й е маркиз Адамли.
Фийби помълча, докато обмисляше думите му.
— Като онзи човек ли? Онзи, дето мама беше омъжена за него?
— Да, бащата на Джилиън е маркиз — също като човека, за когото майка ти беше омъжена.
— Той лош ли е с Джилиън, както беше онзи човек е мен? Може би ако е така, тя ще може да живее с нас?
Тези думи, изречени с тъничкия й гласец, пронизаха Данте право в сърцето. Той взе двете й ръце в шепите си.
— Фийби, какво е направил онзи мъж, за когото беше омъжена майка ти, за да е лош с теб? Удрял ли те е някога?
Фийби поклати глава и прехапа долната си устна.
— Не, но ме наричаше с лоши имена. Казваше ми да стоя далеч от него. Не ми позволяваше да говоря за мама. — После добави: — Госпожица Стаутуел веднъж ме удари, когато й се изплезих.
Данте притегли детето към себе си и поглади тъмните й къдрици.
— Никой повече няма да те удря, Фийби. Обещавам ти.
Обещавам. Думата заседна в гърлото и му напомни едно друго негово обещание; обещание, което не бе успял да удържи.
— Къде е Джилиън сега? — попита Фийби, като се отдръпна от него и го погледна.
— Върна се при семейството си, при истинското си семейство. Там е нейният дом. Вече няма да живее при нас.
Фийби продължаваше да стои на същото място, откъдето бе забелязала отсъствието на Джилиън от масата. С единствената разлика, че сега тъмните й очи се наливаха с едри сълзи, които се търкаляха надолу по бузите й. Буцата в гърлото на Данте, появила се при загубата на Джилиън, стана още по-голяма.
— Но аз не се сбогувах с нея! — Тя го погледна е трепереща долна устна. — Не се чувствам добре, милорд!
Данте избърса сълзите й с палеца си.
— Знам, Фийби. И аз не се чувствам добре.
— И на теб ли ти е тъжно, че Джилиън я няма?
— Да, Фийби, много ми е тъжно.
— Но не плачеш.
— Това е, защото мъжете не плачат.
— Никога ли?
Данте поклати глава.
— Почти никога.
— Защо?
Данте се помъчи да откъсне мислите си от Джилиън.
— Мъжете не плачат, защото ще им се набръчкат вратовръзките. Дамите не носят такива неща, затова трябва да плачат и заради мъжете.
Фийби погледна към пода, премисли това обяснение и очевидно то й се стори правдоподобно, защото сви рамене и отново прехапа долната си устна. Сълзите й бяха спрели. След малко отново го погледна.
— Сега кой ще пие чай с мен и госпожа Филиуикит?
— Коя е госпожа Филиуикит?
— Куклата ми. Джилиън ми помогна да й избера име.
Данте се усмихна. Представи си Джилиън да седи с Фийби и куклата, да отпиват чай и да си бърборят за женски неща. Той се изправи, хвана Фийби за ръката и я поведе към стола й.
— Когато се върнем в Уайлдууд, ще наема гувернантка, която да живее при нас. Едно от задълженията, които ще й изброя при наемането й, ще бъде всеки ден да пие чай с теб и госпожа Филиуикит. Ако искаш, можеш да ми помогнеш да я избера, но това сигурно ще отнеме известно време, а дотогава може би нямаш нищо против аз да пия чай с вас.