— Къде, по дяволите, беше?
Данте засенчи очите си от внезапната светлина, която нахлу от вратата в тъмната стая. Чашата с бренди, която си беше налял, когато дойде тук, стоеше недокосната на масичката. Не знаеше колко е часът. Не знаеше от колко време е тук. Нито пък го бе грижа.
— Данте? — каза Ролф, като влезе в стаята. Касия застана на вратата със свещник в ръка. — Какво има? Да не си болен?
Данте най-сетне се размърда, като се поизправи от неудобното си полулегнало положение. Очите му бяха насочени към пода.
— Не, Ролф, не съм болен.
— Очаквахме ви в осем у Мара и Адриан. Забрави ли, че бяхме канени на вечеря? Нямаха търпение да се запознаят с Джилиън. Мара много се разтревожи, когато не дойдохте. — Ролф се поколеба за момент, после каза: — Да не би нещо да се е случило с Джилиън? Неразположена ли се чувства?
Само ако беше толкова просто!
— Не, последния път, когато я видях, беше олицетворение на здравето.
— Какво искаш да кажеш с това „последния път, когато я видях“? Данте, къде е Джилиън?
Данте погледна приятеля си.
— Взеха я, Ролф. Сега е при семейството си, а колкото до по-нататъшните си връзки с мен — е, дадоха ми да разбера съвсем ясно. Разгулният граф Морган не се смята за подходяща компания за лейди Джилиън Форестър.
Касия влезе в стаята.
— Разкажи ни какво се случи.
Данте започна да говори за добронамереното им посещение в Адамли Хаус — да, посещение, защото именно такова беше. То трябваше да бъде първата от колкото и срещи да бяха нужни, за да може Джилиън да се запознае е тях и да се почувства там в свои води. Той описа на Ролф и Касия как Джилиън бе представена на всеки от семейството и как не беше показала никакъв външен признак, че ги познава. Накрая завърши с разговора в кабинета на маркиза, където предложението му за женитба беше направо отказано и му бе наредено да си върви.
— И ти какво направи? — попита Ролф, който вече беше заел един от столовете срещу него.
— Отидох си.
— Какво? — Ролф посегна към чашата и отпи голяма глътка бренди.
— След като помолих проклетия маркиз за ръката на Джилиън, той ми каза, че предпочита да пукне, отколкото да види дъщеря си омъжена за мен. После ме обвини, че по този начин искам да си купя почтеност. Намеренията ми никога не са били такива, но предполагам, след миналите ми отношения с Форестърови мога да разбера причината за мнението му. След това ми заповяда да напусна къщата му. Каза, че ще държат Джилиън, където я бяха завели, докато си отида, и че нямало никакъв смисъл да се съпротивлявам, особено след като ме заплаши, че ще ме хвърли в Тауър за отвличане и практикуване на магьосничество. — Направи пауза. — И, о, да — не трябва да казваме на никого къде е била Джилиън през последните седмици. Помислил си е, че може да е отвлечена от някой негов политически враг и затова не казал нищо на властите, страхувайки се, че точно това искат враговете му. Надявал се да му поискат откуп и смятал да го плати. Дълбоко е убеден, че всеки си има цена. По дяволите, дори и мен се опита да купи!
Ролф остана мълчалив няколко минути. После погледна Данте.
— По време на всичките тези спорове като че ли всички забравиха едно нещо.
— Кое?
— Очевидно някой е отвлякъл Джилиън и този някой е все още там, свободен да го направи отново, или може би нещо още по-лошо.
Данте се намръщи.
— Вече помислих за това. Смятам, че Джилиън е в най-голяма безопасност в Адамли Хаус. Ще я наблюдават постоянно, само че вместо от истинския виновник, ще я пазят от мен.
Ролф кимна.
— И какво ще правиш сега?
— Какво, по дяволите, бих могъл да направя? В шах съм. Досега семейството на Джилиън сигурно са напълнили главата й с всяка подробност, истинска и въображаема, от миналото ми. Вероятно Клер и Реджиналд са се заели охотно с тази задача. Сигурно вече Джилиън мисли, че е добре, задето се е отървала от мен. А и след като размислих върху това през последните няколко часа, стигнах до извода, че вероятно те са напълно прави в мнението си. Аз съм разгулният граф Морган, нали? Създал съм си име и сега трябва да живея с последствията.
Касия затвори очи и по бузите й се затъркаляха сълзи. В съзнанието й изникна като живо нейното собствено минало. Знаеше много добре какво може да направи с човека общественото мнение. Някога се бе сблъскала със същото неприемане, със същите слухове в двореца, когато баща й беше убит и всички улики водеха към нея. Хората от вежливото общество я бяха преценили по-бързо от който и да било съд.
Собствената й реакция по онова време бе почти същата като на Данте. Тя предпочете да се усамоти, отколкото да среща обвинителните погледи, и дори започна да поставя под въпрос собствения си морал, чудейки се дали все пак хората не са прави в мнението си за нея. Ако казваха на някого нещо достатъчно често, той започваше да го вярва. Това продължи, докато в живота й се появи Ролф, помогна й да докаже невинността си и й върна вярата в себе си.